автор: Brum

писано отдавна (19.06.05), прочетено едва сега.
носталгично усещане.

Лека нощ, усмивки!

Тя нежно положи глава на меката възглавница и уморено притвори очи. Обожаваше този момент от денонощието! Пътуването от реалност към безпаметно спокойствие й подаряваше неземно удоволствие. Вярно, сънят си беше чиста загуба на време, а и винаги завършваше с омразното „Ставай!”, но си заслужаваше всяка „пропиляна” секунда. А и какъв по-добър начин да заредиш онези две невидими батерии в тялото си, които съвсем безкористно те побутват напред през светлата част от 24-те часа цяла една седмица…и после пак, естествено?! Никой не можеше да я убеди в безсмислеността на нощта…макар, че дебатите определено не бяха най-силната й страна.
И така, поредният забързан ден заспиваше. Бе успял да погълне толкова много от енергията й, че дори й бе трудно да подреди мислите в главата си. Чуваше само тишината в стаята и далечната музика от съседния блок – някой щастливец пак правеше купон. Не се ли изморяваха? Цял ден работа, училище, сърдити погледи, изнервени шофьори, нажежени пътища и омразни безкрайни задръствания…А после музика на макс, алкохол до забрава и непознати, които нахално се опитват да се доберат до теб. И нито минута сън. Това й бе напълно непонятно! Но, нали щеше да подрежда мислите в главата си…Какво се случи днес?...

В 8 сутринта алармата на телефона й безжалостно я издърпа от интересния сън, който си играеше със съзнанието й. Със сигурност бе нещо смешно, но образите бяха по-размазани от всякога. Защо, за Бога, не можеше да контролира сънищата си? Те се разхождаха из главата й съвсем свободно, но винаги успяваха да й избягат в момента, в който отвореше очи. Или пък изобщо не сънуваше. Е, нищо де, и без това по време на сесия се трупаше безжалостно много информация в оперативната й памет. Така или иначе от време на време процесорът й толкова загряваше, че ей така, без предупреждение, изключваше. „Един сън по-малко не е голяма загуба”, реши тя и с абсолютно нежелание се надигна от леглото. Отвори прозореца и слънцето закачливо я целуна по челото. Денят обещаваше да е усмихнат, но тя много-много не обърна внимание на това, защото все още бе сънена и сърдита на гадната аларма…„Днес няма да пиша на Морето, време е да си почине от мен и спокойно да си научи за изпитите!” бе първото нещо, което си помисли. Второто нещо, за което се сети, бе пак Морето – усещането я накара да се засмее. В крайна сметка малко са хората, които намират своето място в света едва на 21. Тя бе една от щастливците – макар, че…Може ли един човек да е мястото ти в света? Не се бе замисляла над това. Не че ако се замислеше щеше да стигне до кой знае какво грандиозно откритие, но защо пък да не опита, така или иначе имаше време преди да тръгне за университета.
Първият въпрос, който постави началото на великите й разсъждения по темата, бе: „Защо пък си решила, че точно морето може да е твоето място в света?” И възможно най-простият отговор – „Защото край морето се чувствам най-свободна, най-лека, най-жива и истинска. Защото водата ме грабва и ми позволява да се превърна в стихия. Защото вълните винаги ме повалят и ме учат да плувам нагоре. Защото в морето живеят най-неземните същества. И защото, колкото и тривиално да звучи, просто усещам, че е така.” Добре, успя да положи нестабилни основи на защитата на твърдението, че нейното място в света може да е един човек. Следващият въпрос, моля! „А как е възможно човек да е олицетворение на морето?” Хубав въпрос…Да видим. „Този човек е също толкова непредсказуем и силен. Май досега не ме е повалял, но пък непрекъснато ме учи да плувам нагоре. Вдъхновява ме точно както го прави морето (преди няколко години написах 54 есета на плажа. Край вода съм продуктивна, какво да се прави!). Буквално ме задължава да съм истинска, а за жива – да не говорим. Като се сетя и за всичките телесни течности, напуснали тялото ми само през очите, поради нещата, които този човек ме кара да виждам, не може да не призная, че ставам и по-лека. Май останаха само най-неземните същества. Кой знае? Никога не можем да сме 100% сигурни, че в нас не живее още някой. Аз, примерно, съм почти убедена в обратното.” Нестабилните основи май вече стояха доста здраво. Да минем на съществения въпрос тогава. „Защо точно този човек събира в себе си усещанията ти за морето?” Май тук отговорът щеше да е най-кратък. „Заради името. Означава море. И съвсем несъзнателно го свързах с моята представа за море. И двете се оказаха напълно тъждествено равни. Край на защитата ми. Възможно е един човек да е мястото ми в света. Още повече ако този човек е моето Море!”
Боже, бе станало 10 часа! А тя тепърва трябваше да глади представителните си дрехи – нали й предстоеше устен изпит и то по шведски език! Как винаги успяваше да остави всичко за последната минута?! Толкова ли не се бе научила да разпределя времето си?! Понякога адски много се ядосваше на себе си (и с право)! Но сега не бе най-подходящият момент да си прави самооценка. Да бе помислила за това преди няколко години! Когато бе по-свободна.
След 15-минутна ожесточена битка с парата от ютията, а след това и с делфините на леглото си (обожаваше тези чаршафи, между другото!) най-после застана пред огледалото. Още предната вечер си бе подготвила дълга и високопарна окуражителна реч, но всичко, което успя да си каже, бе: „Просто покажи това, на което си способна!” И излезе.
Когато пристигна в университета, там вече се бяха събрали любимите й колеги и нервно обсъждаха предстоящата „устна екзекуция”. Оказа се, че освен задължителния превод от 50 страници на книга от шведски автор е трябвало да са подготвени и върху биографията на този автор. Твърде късно! Пак в последната минута тя отвори книгата си и прочете кратките данни. Нищо особено. „Ще импровизирам. Може дори да се окаже забавно!” Наистина се оказа забавно. Успя дори да се заплете в теориите си относно исляма и християнството. Мина неусетно и сякаш не се притесни, макар че след като излезе колегите й се стреснаха – пак се бе зачервила цялата! Хвана я яд, че не може да контролира реакциите, които протичаха в тялото й! Но в крайна сметка, важното бе, че съвсем успешно си поигра с думите и си взе устния по шведски.
Какво следваше сега? Огромен сладолед в парка, разбира се! Зарадва му се като малко дете (не, че не беше такова) – пияна вишна, Irish cream и боровинка – защо не можеха всички „екзекуции” да завършват толкова сладко?! Но не, в такъв случай Великата инквизиция нямаше да „краси” страниците на световната история…Боже, за какви неща мислеше! Колегите й се смееха около нея, обсъждаха резултатите си, чудеха се как по-интензивно да си починат днес. „Хайде на кино довечера!”, предложи някой. Защо пък не – „Зло” – ако не друго, заглавието поне бе обещаващо. А и днес нямаше да ходи в школата – часът й бе преместен в края на седмицата, а и Морето учеше за изпит.
Половин час пътува с до болка познатия 280 и благополучно се прибра вкъщи. Там я чакаха двете й любими съквартирантки, едната от които съвсем случайно, а може би не, бе и най-добрата й приятелка! Усмихнати я попитаха: „Отличничка ли си?” и след положителния отговор я гушнаха силно! Много се радваше на подобни моменти, макар че рядко го показваше.
С гръм и трясък се стовари на леглото си и легна на възглавничката с Прасчо, която колегите й и бяха подарили за 21-ия й рожден ден. Колко много си я обичаха. И как да не бъде дете като всички я възприемаха като такова. Откъде ли тръгна това с Прасчо? Сега бяха преминали на Зайо и Змейчо. За Морето пък бе Бръмбарчо…Все представители на животинския вид. Май хората около нея се опитваха най-невинно да й кажат нещо?! Или просто държаха на нея! Днес бе толкова щастлива, че определено се спря на второто твърдение. Усмихна се на себе си и на смешните мисли в главата си, което между другото я накара да си спомни, че след половин час трябваше да тръгва за киното.
Вечно закъсняваше! От време на време взимаше превантивни мерки, които се изразяваха в това да мръдне часовника на телефона си с доволно количество минути напред, но той пък за зла участ (на всички) все изоставаше, което пак я връщаше в изходна позиция. Затова сега си постави за задача да не закъснява. Дори бе на косъм да я осъществи, но уви! Важното в крайна сметка бе, че с Пчеличката (нейна любима колежка) стигнаха на време за прожекцията. Филмът определено си заслужаваше! Почти грандиозен. Констатира, че е влюбена в главния актьор. Меко казано красив мъж, меко казано обсебващ поглед…Усети, че се губи в някакъв измислен свят. Вибрацията на телефона й обаче я издърпа обратно в тъмната зала. На синия дисплей бе изписано името на Морето. Дали не се бе случило нещо?! Звънеше вече втори път…
След края на филма веднага набра номера. Не, просто Морето искаше да знае как е минал изпитът и дали всичко бе наред. Зарадва се, че я чу. На свой ред й пожела успех и затвори.
Сега беше ред на огромна вкусна пица с приятели. Защо не можеха всичките й дни да са такива?! Дни, в които просто се оставяше на слънцето, на смеха, на сладоледа и шегите на хората около нея. Дни, в които много-много не се замисляше за себе си. Напоследък, между другото, броят на тези дни драстично бе нараснал, което определено я радваше! Отново се принуди да се откъсне от мислите си, защото сервитьорът дойде с поръчката. А и приятелите й живо обсъждаха нещо забавно, така че й се прииска да се включи с някой остроумен коментар. Бе забелязала, че с лекота успяваше да разсмее хората около себе си винаги когато й се приискаше. Доставяше й удоволствие, зареждаше я с тонове положителна енергия. А и кой не би се зарадвал, знаейки, че е виновен за усмивките на другите?! Това бе най-вълшебният завършек на един най-обикновен ден. Успешно взет изпит. Огромен сладолед. Влюбване от пръв поглед. Вкусна пица и усмивки от сърце.
Доволно голяма сметка и половин час път с до болка познатия 280…
Прибра се вкъщи. Двете й любими момичета учеха за предстоящите им изпити. Тя обаче бе твърде щастлива, за да мисли за своите такива. Затова просто си оправи леглото и се сгуши сред меките делфини, които най-добрата й приятелка й бе подарила за един рожден ден.

Лека нощ, усмивки!

Уморено притвори очи. Обожаваше този момент от денонощието! Пътуването от реалност към безпаметно спокойствие й подаряваше неземно удоволствие. Вярно, сънят си беше чиста загуба на време, а и винаги завършваше с омразното „Ставай!”, но си заслужаваше всяка „пропиляна” секунда. А и какъв по-добър начин да заредиш онези две невидими батерии в тялото си, които съвсем безкористно те побутват напред през светлата част от 24-те часа цяла една седмица…и после пак, естествено?! Никой не можеше да я убеди в безсмислеността на нощта…макар, че дебатите определено не бяха най-силната й страна…