автор: apollyn

Затварям очи и светът изчезва, остава само музиката, която се блъска в стените на звука от околния свят. Преминаващите коли, потрепващите листа на дърветата, смехът на хората навън...
Всичко това е изгубило смисъл преди толкова много време. То е реалност, реалността, която проповядват другите, в която живея, от която съм част, но която толкова време вече се опитвам да отрека. Защото ми останаха само сънищата, сънищата, които ме преследват в очите на котката ми, в синьото небе, в усмивките на хората. Светът ми е отредил място, което аз отричам, което отхвърлям, защото ме измъчва и то не заради абсолютното ми безсилие, а заради безсилието на другите...
Светът е егоизъм и в него трябва да се роди нещо красиво, за да дава сили на съществата, които го населяват, и за да продължава да дава живот на отчаянието, че всяка красота е необяснимо недостижима. Светът е егоизъм, в който аз се опитвам да се родя отново, за да забравя спомените си, но нещо все връща старото ми аз, нещо извиква мисъл за времето преди, когато вярвах, че мога аз да съм това "нещо красиво", което би могло да вдъхне вяра на поне един човек. Аз искам да живея... Искам го- пък било то и със сънищата ми, в които аз съм вярата си, аз съм живота си, аз съм себе си...
Аз мога да отворя очите на съществото си за необичайната красота на света, за пълното му съвършенство. Странно... Аз мога да повярвам в цветовете, мога да видя хората, мога да надникна в очите им, а не просто да се оглеждам в тях. А може би мога да заключа смисъла на съществуването си в това да се взирам в небето рано сутрин и късно вечер, когато цялата синева на моята вселена излива себе си там. Но това не ми е достатъчно и едва ли някога ще е. В безграничната си жажда за лично щастие аз ще се опитам да погълна света, за да ме погълне той и да дари щастие на другите... Аз искам да живея... Но не така, не тук и не сега... Не искам да изплащам греховете си в този живот, когато борбата за това е толкова жестока. Не искам сълзите в очите си, когато се събуждам сутрин с осъзнаването на мисълта как нищо няма смисъл, как сълзите ми не променят нищо. Не искам болката, която изпитвам, когато другите се блъскат в стените ми. Не понасям мисълта, че истинският ми живот си е отишъл със загубата на всичко онова, което обичах. Самосъжаление ли е това? Не знам... Да, аз имам сили да се боря, но не искам тази борба. Тя е за тези, които още вярват... А аз... Аз дори не знам вярвам ли в нещо изобщо...
А вероятно ключът към щастието е забравата, а абсолютната забрава е в смъртта. Мигът, в който мракът или светлината те обгръщат, за да се отправиш към следващия си живот, в който ще се страхуваш да признаеш пред себе си, че смисъл да се бориш няма, че рано или късно забравяш всичко, за да бъдеш забравен сам ти...
"Щастието е недостижимо за хората с чисто съзнание." Чудя се дали щях да съм по-щастлива, ако смисълът на живота ми се заключваше в думите "храна, вода, секс". Може би... Може би... А какво е за мен щастието сега? Та аз вече нямам дефиниция за него... Някога вярвах, че пълното щастие е да обичаш и да бъдеш обичан, без условия, без граници, без задръжки. Да обичаш с обич, помитаща всичко по пътя си, а в отговор да получаваш същата всепоглъщаща лавина. Двама души, за които светът няма значение, които хората не могат да смачкат в злобата и дребнавостта си, които не могат да се разделят, които са двете части на едно цяло... А така ли е наистина? Това ли е щастието?
Студено ми е. Не мога да прогоня този студ, сраснал се с мен, със съзнанието ми. Аз самата съм се превърнала в студ и страх, човешка фигура- скулпторирана от лед. Не мога да дам топлина, не мога да дам нищо. Защото всичко, което мога да раздам, заключих зад стените си в опит да го предпазя от алчността на слепците. Аз нямам нищо, което да даря. Дори в усмивката ми вече няма искреност, превърнах я във фасада, зад която крия болката, че съществувам тук и сега, за да затворя устите на всички онези, които лицемерно питат защо е тъгата в очите ми. Очите ми не се смеят, видях ги в отражението си- те са празни, кафява поглъщаща празнота. Нека устните ми се смеят, а чрез очите си аз ще продължавам да се опитвам да погълна света.
А ти вярваш ли? Вярваш ли още? Мечтаеш ли? Още ли в истинското си мълчание криеш думите, които никога не си изрекъл за никого?
Какво са думите все пак... Празна обвивка. Вече никой не влага нищо в онова, което изрича, прави го механично. Думите са мъртви. Те са нищо... Мъртвородени думи сред мъртвородени съзнания. А аз от много време насам не знам дали съм още жива...