Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 443
ХуЛитери: 0
Всичко: 443

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПриказка за слънцето
раздел: Приказки
автор: apollyn

"Добро утро!" и Слънцето разтвори ясните си очи, толкова безцветни, че да се почувстваш изгубен сред тях. Прокара огнени пръсти по краищата им и въздъхна.
Огненият му дъх се превърна в сивкав ясен дим, който бавно се разнесе из сребърното му ложе. Отгърна топлите чаршафи и погледна усмихващото се облачно лице на Силкория с цялата любов, която едно самовлюбено слънце е способно да даде. Наведе се да я целуне, но медните му лъчи я разкъсаха на хиляди малки Силкории, които побегнаха из стаята. И той въздъхна… отново… Почувства се ужасно сам, изгубен. Желанието му да излезе навън се изпари и той се сгуши в завивките. Погледна виолетовия таван на празната си стая и се усмихна на себе си. Та нали целият свят го чакаше навън? А той си седи тук и оплаква съдбата си. Защо ли поне веднъж някоя от всичките тези Силкории, Селини, Амелии, Велимии и т.н светли облачки не се окажеше буреносната Ферина, която той така и не успя да разкъса с усмивката си, която разкъса него на стотици, милиони губещи се, разпадащи се огнени лъчи.
Прокара пръсти из димящите си къдрици. Отпи глътка от чашата обогатена с кофеин дъждовна вода и навлече зимното си палто. Започна дългата си разходка из небето. Гледаше земята. Гледаше кървящите облачки, които сипеха бялата си, кристализирала кръв върху жадната земя. Зяпаше хората, които се чудеха къде да се скрият от палещия му взор и се усмихваше… Ту на себе си, ту на мислите, които се гонеха из разтапящото му се съзнание. Вървеше и гледаше… Без да вижда, докато в един момент не се загледа в онази бледа фигура, която се бе сгушила на студената, побеляваща пейка. Той спря за един безкрайно дълъг миг…
Дете, момиче… самота. Как ли бе името й? Роза? Виолета? Анелия? Силвана? И какво ли толкова чакаше? Любопитството му проби облаците в собствения му ум и заструи през безцветните му очи. Фигурата се свиваше, трепереше… И сякаш тя, а не снежинките върху нея, се топеше, смаляваше се, избледняваше, потъваше сама в себе си, безпощадно, безвъзвратно. Заболя го, заболя го, както никога преди… За нея, за самотната й фигурка, открояваща се в самотата си из болезнено белия сняг на онази толкова невзрачна пейка. Прииска му се да я прегърне, да я сгрее, да я стопли, да я остави в сребърното си ложе, да я превърне в свое дете… А защо не и в нова Ферина… като онази, която бе изгубил преди толкова много време?
Пресегна се от небето, помилва с огнен пръст бледото лице, чиито сълзи се изпариха в топлината на тази толкова странна ласка. Но нови сълзи изгасиха огнения пръст, чиято огнена длан обгърна призрачното тяло като горящ покров. Обви го, стопли го, предпази го от падащите снежинки… А съзнанието на това горящо наглед тяло се блъскаше в стените си, разливаше се от очите на момичето, стенейки, проклинайки само себе си.
Слънцето запулсира с болката на миговете, които пилееше край това загиващо, убиващо се тяло… И го прегърна, придърпа го до себе си и го понесе в бяга си из потъмняващото небе. Бе го скътал в огнената си наметка, близо до бебето-феникс, в което се превръщаше сърцето на всяко слънце. И бягаше… напред, а може би назад… Към дома си, където да сгрее тялото и да успокои съзнанието, за да успокои сам себе си. Лудост… Лудост… Също като с Ферина…
Изтръска звездиците от огнената си пелерина- освободи се от малките полепнали по него парченца облачки и влетя в стаята си. Положи я на леглото си и седна на пода. Гледаше я, докато заспа. Гледаше я, когато се мяташе в неспокойния си сън. Взираше се в тъжната усмивка, която озаряваше лицето й в някакъв странно сладък сън, който той не можа да разбере. Толкова образи се преследваха в този кошмар-красота, че накрая не знаеше истина ли е, сън ли и не е ли негов този истина-сън.
"Добро утро!" и той отново отвори очи. Разбра, че е заспал край собственото си легло, а тя го гледаше изплашено от ръба на сребърното му ложе. Обърка се. Няколко секунди не можа да осъзнае какво се е случило предния ден. И си спомни… Спомни си болката на съзнанието й, която той безуспешно се опита да погълне и красотата на съня, който не разбра. Усмихна се… с цялата обич, на която е способно едно слънце.
"Здравей, аз съм Слънцето" промълви с огнен глас той, опитвайки се да стопи мъглата, в която се превръщаше взорът му.
"Ферина…" в отговор прошепна тя. Гласът й ридаеше в тишината на тази стая с вятърни стени. И тази тишина се настани между двамата, застина, вгледана в очите им- безцветните негови и нейните поглъщащо черни.
Той протегна ръка и я помилва с огнените си пръсти, прокара ги из разрошените й коси и се усмихна. Отново… А тя сграбчи топлата длан и я целуна, с една странна, дива нежност, която го погълна и го накара да застине. Да застине в един болезнен миг, в който човешките му спомени да го връхлетят. Спомни си дните на земята, на онази земя, която сега само гледаше денем и топлеше, когато пожелаеше. Усети старата разкъсваща рана на мястото на изгубеното си сърце. Усети забравеното пулсиране на кръв в затворените му вени и вкусът на сълзите, които се стичаха някога по лицето му. Спомни си лицето на онази другата, прекрасната, която бе оставил там… долу под лепкавата земя. Сви се, отдръпна се, вплете пръстите на двете си ръце и… зарида… Тялото му се извиваше в огнените си пламъци, следвайки разкъсаните хлипания, сред които потоците лава-сълзи се превръщаха в мъгла.
Образите затичаха из съзнанието му, блъскаха се зад затворените му очи, разливаха се, събираха се, превръщаха се в спомени и истини, тълпяха се. Рояци картини и мисли от цял един друг живот се завърнаха за един кратък, дълъг, безкраен миг.
топъл ден… ясно слънце… дъжд, понесъл в себе си утолената жажда на земята… тя… цъфнал лен и теменужки… роза… слънцето горе в небето…
той… мъгла… студ… задушна стая… капки кръв. вятърът се блъска в затворените прозорци… капки кръв…дъх на смърт… безкраен път от една в друга стая…нейните безценни топли капки кръв… една след друга… една зад друга… и пак…
счупено огледало… хладна земя. дъждът ръми. светкавиците играят на гоненица из небето… свещеник… "почивай в мир"
"…мир"… туфи зелена трева… буци солена пръст…
абанос… сребро… бели рози… дъх на смърт… мрамор…
бръснач…потоци вихреща се кръв… сол… сълзи…
кръв… мрак…
буци пръст се удрят в мрака…
мрамор до мрамор… кръст до кръст…
Слънцето впи пръсти в себе си, разкъсвайки огнената си плът. "Обич за вечни времена. Без раздяла… Вечност… Винаги. Защо?! Защо… Няма смърт, която да убива… Ха-ха… А защо тогава твоята смърт уби и мен? Защо, защо…" Все същите въпроси, все същите липсващи отговори.
Ферина се приближи и обгърна Слънцето с ръце. Заплака в неговата болка със своята, а сълзите се стичаха по белезите върху китките й, които сълзяха със струйки топла кръв. А тази кръв прорязваше пътища в огъня на Слънцето, пътища, които се сливаха с поточетата лава, чиито извор бяха безцветните му очи…
Часовете бавно се изнизаха над ридаещите тела- всяко със своята свята болка, която се бе превърнала в техен свят. Той не навести света този ден, остави нощта да властва над Земята, която мразеше, а може би обичаше… Успокои се, образите престанаха да лудуват, спомените се върнаха по местата си. Въздъхна. Погледна Ферина и заговори:
"Легендата разказва, че веднъж на хиляда години двама души се откриват. Обикват се, за да се изгубят един друг… Но обичта им остава вечна. Когато тя умре, тя се преражда отново и отново, за да открие любимия. Броди отново и отново, умира стотици, хиляди пъти в търсенето му. А той… той се превръща в Слънце, за да може всеки ден да дири по Земята нея… В продължение на хиляда години… А ако не успее да я открие… Отново се връща в черната земя, която се е опитвал да сгрее и обходи през всичките тези хиляда години.
Никога не са се събирали отново… Никога… Защото в един момент Слънцето губи сърцето си, което се превръща в бебе-феникс и я забравя… Заравя я дълбоко в съзнанието си, изпитвайки смътна болка на мястото, на което е била душата му. А тя… тя може би броди и го търси без да го открие…"
Тя мълчеше, взираше се в очите му и чакаше… Сълзите съхнена по бледото й лице, а в помътнелите й очи сякаш се блъскаха хиляда живота.
"Загубих я… Загубих я… Моята мила Ферина… Носиш нейното име. Знаеш ли… Имаш нейните очи.. Толкова болезнено много ми напомняш нея, че искам да те разкъсам, за да не те виждам… за да я забравя отново…"
И той се пресегна, сграбчи я… Накъса я на малки кървави парченца плът, които погълна. Усмихна се… Няма я… няма я. Усмихна се с всичката обич, на която бе способна дупката в душата му.
Огледа се. Стаята бе същата. Само капчици кръв покриваха стените от вятър. Хорина го чакаше. Сладката Хорина… Поредната облачка, която щеше да разкъса с усмивката си…
Само риданията на Ферина още отекваха из тишината… "Менор"… истинското му име се блъскаше между стените… Човешкото му име… Което тя бе изридала в онзи странен кошмар-истина, който той така и не разбра...


Публикувано от BlackCat на 27.06.2004 @ 15:42:35 



Сродни връзки

» Повече за
   Приказки

» Материали от
   apollyn

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.12.2021 год. / 01:08:04 часа

добави твой текст
"Приказка за слънцето" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Приказка за слънцето
от dara33 на 27.06.2004 @ 16:09:27
(Профил | Изпрати бележка) http://dara33.blog.bg/
хубава приказка...

пак ще си я прочета...

пиши.