автор: Ljastoviza

В залата се разнесе крехък детски плач. Акушерката пое усмихната новороденото и го постави върху корема на Криста. Криста обгърна малкото телце с треперещи ръце и му поднесе гърдата си.
Надигна глава и срещна погледа на Маркус, който не спираше да гали нежно потното й лице. Очите му плуваха в сълзи.
- Госпожо Кох, господин Петерс, честита дъщеричка! - сепна ги гласът на акушерката. - Моля, господин Петерс, заповядайте да прережете пъпната връв...
Навън беше мразовит мартенски ден. Дърветата, навели заскрежени глави, едва усещаха слънчевите лъчи, които се протягаха като премръзнали пръсти над Алпите.
- Как ще се казва дъщеричката ви? - запита акушерката.
- Амели. Амели Кох. - отвърнаха почти в един глас Криста и Маркус.
Как ли щеше да се промени живота им от сега нататък? Щяха ли да могат да направят Амели щастлива?...
Криста скоро беше навършила 34 години. Откакто завърши университета, работеше в голяма банка. Израсна бързо в кариерата и зае скоро ръководна длъжност. Свободолюбива, независима и своенравна, тя бе от жените, с които на мъжете никак не им беше лесно. Връзките й все завършваха с разочарования, не можеше да срещне мъж, който да я обича такава, каквато е, и да й бъде верен. Сякаш мъжете й се възхищаваха и същевременно се страхуваха от енергията й, от темперамента й, от това, че винаги знаеше какво иска и как да го постига. Не отговаряше на общоприетите представи за жена - не беше свикнала да се подчинява сляпо, да мълчи и да преглъща неволи, да търси закрила, да се умилква, да се глези, да угодничи. Още от малка се бе научила да се бори за своето оцеляване и затова разчиташе единствено и само на себе си. Майка й беше починала скоро след раждането й. Израсна с баща си и със строгата си баба, с която, въпреки че много я обичаше, трябваше постоянно да воюва. След смъртта на майка й, баща й се бе посветил изцяло на Криста в свободното си време. Учеше я на английски, четеше й приказки всяка вечер преди лягане, водеше я на разходка в гората, където двамата играеха сценки от приказките. Зимно време я слагаше в шейната огъната в топло одеялце и двамата потегляха по снежните пътеки извън градчето. Като тръгна на училище, Криста се открояваше от останалите деца с това, че постоянно задаваше на учителите въпроси, твърде мъдри за възрастта й. Влюби се за пръв път на осем години в своя съученик Пабло. Веднъж в междучасието го дръпна настрани и му каза: „Обичам те, ще се ожениш ли за мен?” Момчето, цялото почервеняло от срам, без да я поглежда, отговори: „Не. Няма да се оженя за теб!”. „Защо? Не ти ли харесвам?”- на свой ред засрамено го попита Криста. „Аз искам да се оженя за Аня.”- каза Пабло. „За Аня? Защо пък за Аня?” - недоумяваше Криста. „Ами...., защото майката на Аня е фотограф и ще ни прави снимки!” - троснато отговори Пабло и избяга. „Така значи, защото майката на Аня е фотограф.... А аз нямам майка...” - помисли си Криста, после вирна глава и оттогава се зарече никога да не тича подир мъж. Когато порасна обаче, все попадаше на мъже, които или вече бяха обвързани, или толкова влюбени в себе си, че за да я удостоят с интереса си, тя трябваше да се държи като техен придатък. И понеже не искаше да приеме такава роля, Криста реши да остане сама. Единственото, което безкрайно искаше, бе да си има дете...
Маркус щеше скоро да стане на 38 години. Работеше като детски лекар в една частна клиника. Беше израснал заедно с тримата си братя в спокойно и подредено семейство. Възхищаваше се на майка си и баща си, че бяха съумели да запазят любовта си свежа до преклонна възраст, че през всичките им съвместни години не беше ги чул да си повишат тон или да се разкрещят на децата си. Маркус беше от малък кротък и притеснителен. В училище говореше много тихо и учителите винаги го подканяха: „По- високо, Маркус, по- високо, никой не те чува...!” Баща му беше също лекар и често го водеше със себе си на дежурства. Когато веднъж спаси пред очите му дете, което бяха извадили полуживо от реката, Маркус реши, че като порасне, непременно ще стане детски лекар. Момичетата не го влечаха. На тях гледаше с огромно страхопочитание като на светици и те никога не споходиха младежките му сънища. На тяхно място се появяваха мъже. Когато за пръв път прекара любовна нощ с мъж, разбра окончателно, че не е като другите. Дълго живя сам със своята тайна, но когато тя започна да го измъчва, един неделен ден след, като се бяха наобядвали, заяви на масата: „Мамо, татко, трябва да ви споделя нещо, което смятам, че е необходимо да знаете - аз съм хомосексуален”. Родителите му в първия момент бяха шокирани от това признание. После разговаряха дълго и Маркус за пореден път усети колко го обичат. Казаха му, че за тях нищо няма да се промени, че той ще им бъде винаги скъп, такъв, какъвто е. Искаха само той да е щастлив и да се чувствува добре. Като завърши университета, Маркус се събра да живее с приятеля си Роджър. Имаше добра работа, щастлива връзка, единствено съжаляваше, че не може да си има дете. Радваше се на чуждите деца, лекуваше ги, а така му се искаше да си има свое, да бъде баща...
Запознаха се с Криста на едно парти на нейна колежка. Криста веднага го забеляза. Беше строен, чаровен, силен и много внимателен. Бързо намериха общи теми и още същата вечер станаха приятели. Започнаха да се виждат често, да излизат заедно, да си споделят преживелици и проблеми. От време на време той я прегръщаше приятелски, а Криста все очакваше най-после да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Но това не се случваше. Когато една вечер тя, изгаряща от нетърпение и копнеж, посегна да го целуне, той се отдръпна като попарен и каза:
- Криста, ние можем да бъдем само приятели. Другото е невъзможно!
- Но защо? Не ти ли харесвам? - попита тя почти детински, както навремето първата си любов в училище.
- Причината не е у теб, Криста. Аз съм просто по-различен. Хомосексуален съм. Живея заедно с приятеля си.
Криста толкова много го ценеше, че дори през ум не й мина да се почувствува отхвърлена. „Ех, какво пък, нали си зная късмета с мъжете...” - си каза тя и се примири с тази даденост.
Продължиха да се виждат. Приятелството им се скрепи още по-силно. Един съботен следобед през май се рахождаха сред цъфналите алеи в парка. Край тях минаваха майки с бебешки колички, семейства с дечица, площадките се огласяваха от жизнерадостна глъчка, задминаваха ги велосипедчета, яхнати от устремени малчугани.
- Сигурно е много хубаво да си имаш дете! - каза неочаквано Криста.
- Сигурно е много хубаво! - потвърди Маркус.- Толкова би ми се искало и аз да бъда баща на едно такова детенце, пък няма значение дали момиченце, или момченце. Но ще трябва да се примиря с факта, че това е невъзможно...
- И аз много искам да си имам дете и то не защото иначе всичко си имам, не като прищявка, а защото просто искам да бъда майка. Но не мога да си представя дете от случаен мъж. Трябва нещо да ме свързва с този човек.
- Какво да те свързва по-точно? - попита Маркус.
- Ами, ако не друго, то поне приятелство, доверие...
Криста го погледна изпитателно. Тъмните й очи изглеждаха още по-големи и влажни. Маркус сведе глава. Двамата замълчаха.
- Хм.... - каза той след кратка пауза. - А познаваш ли такъв мъж?
- Не и такъв, от който бих желала да имам дете... - отвърна Криста. - Всъщност познавам само един, но....
- Но? - на свой ред изпитателно я погледна Маркус. - Кой е той?
- Наистина ли искаш да знаеш кой е?
- Да! Кажи ми!
- Ами, ти!
- Аз ли? Ти можеш да си представиш да родиш дете от мен?!- Маркус се спря и хавана раменете й.- Ти наистина ли би желала да имаш дете от мен?
- Да!?
- Но, нали знаеш, че това не може да стане по естествен път? Нали знаеш, че не мога да спя с теб?
- Зная! Като не може по естествен път, сигурно може по не чак толкова естествен?! Ти си мъжът, от когото мога да си представя да родя и отгледам дете.
- Имаш ли нещо предвид?
- Имам. Можеш да ми подариш сперма. Ей така, да ми я донесеш в една спринцовка, например?
- Ти сериозно ли говориш? Знаеш ли, че има хора, които с години се лекуват за безплодие? Опитват по естествен път, с лечения, процедури и какви ли не още неща и пак не успяват да създадат дете?
- Но, защо да не опитаме?
- Права си, да опитаме....

В малката родилна стая все по-смело надничаха слънчеви лъчи. Амели, уморена от дългия път към човешкия свят, спеше на гърдите на майка си. Приседнал нежно до леглото, баща й наблюдаваше спокойния й сън. Сякаш сънуваше с нея...