автор: kiart

от най-черната ти бенка
по-мрачна от лондонска утрин
до устието на подземната река
(колко пъти съм мечтал да играя Орфей
душата ти да бъде Евридика)
толкова кратък път
и нищо по-непостижимо

през
пролуката
от светлото
към тъмното
в душата ти

ще ровя в храсталака окосен
ухание на грейнал нар
очите ми се пълнят с влажен мъх
към извора докато драпам

сребърни чучулиги
най-нежните трели над мене
въздиша вятърът

земята става
все по-солена от вълните
изопват се
вибрират
подканят
искат приказка

приказливия
ще проникне в леса
и ще се слее с ландшафта
една чучулига умира в песента си
(потъваш в сребърна забрава)

приказливия
ще се подпре
върху самотен камък
самотата му е хлъзгава
пулсира
вулкан и сол
смола
канелен вкус
набъбва
до чудовищен размер

чучулигите прегракват в свраки

в омагьосващата пещера
от сталактитите потича мед
гъст
лепкав
бял
настройва инструмента на Орфей

родопският певец
се спуска в ада
към любимата душа
прегърнал лирата си
той прониква
просветлен

прибоят се стоварва
няма ден
а всичко е звезди
умират
раждат се
от шепота

отклещен вятърът
намира свободата си
люлее лодката
Орфей е онемял
от прелестите

нивото в сантиметри е дорасло
нивото в детонации расте

тръпчиво адски
ябълките ферментират
пенливо вино по брега прелива
плющи смъртта безсилна от живота
потта лъщи

а приказливия
хриптящ простенва
между тайните
по острова на име Евридика

тръгва от върха
по билото и склоновете
дъхави лиани
изсветлели от слънце и въздишки
високо напрежение
внимание
искри и пукот сред лианите
опасно е

уж слиза по-надолу
но се изкачва по-нагоре
по белите колони
изваяни на 189 градуса към нощното небе
и инкрустира до припадък
1001 целувки в тях

и пак се връща горе
а всъщност слиза долу
при двете езера
те са заключени
но развълнувани
и той е убеден
в незабравимата им пъстрота
в зеленината на тъгата им
и в обещанието
на което вярва сляпо

(Орфей на Хадес пее)

приказливия целува
прохладни цепки
розови сапфири
моряшки вечери
забравен ром
по улеите нежни капки
той се слива
с любимата си приказлива
пада нощ

все по-надолу

връхлита
бяла изнемога
двата хълма
слагат точка
за Орфей

запей
за двете планини свещени
за хилядите милиони цветове
които някога били са пъпки
за юношески медни тръпки
преди позлатата
за нежните подхълмия
запей

спасение
седефен порив

душата ти е някъде над мен
обръщам се нагоре да я видя

и седефен дъжд
излива се
над хълмовете
над мен
над теб
над изгрева
над вечността
над цялата вселена
с едничка мисъл

в седефено сияние
завинаги душата ти потъва
а пътят
колкото по-дълъг е
толкова по-постижима си

***

От най-нежната й бенка
по-светла от полярна нощ
до устните на Същата жена
(никога не съм мечтал да играя Ромео).