автор: kia

4.00 сутринта.
4.00 сутринта. Барби се събуди като по часовник и се заоглежда стреснато. За около минута разбра къде се намира и до кого спи. Последва опипване на цялото тяло и успокоението, че „всичко си имам и си е на мястото”. „Но защо се будя???”. Отговорът й отне 30-тина секунди. Бебето! Трябваше да провери бебето и еветуално да го нахрани.
Припряно забута спящия до себе си мъж.
- Кен, ставай. Твой ред е да се погрижиш за малката!
Купчината мускули се размърда неохотно и измънка:
- Остави ме да спя. Тъкмо сънувах блондинката, която не си – и се обърна на другата страна.
Познатото натякване за блондинката, която искал. Вече свикна с нея. Но Барби не можеше да използва присъствието й по никакъв начин. Дори, за да смени памперса на бебето. Категорично безполезна блондинка.
- Очевидно е, че отново аз трябва да свърша работата – просъска Барби в тъмното и с досада отметна завивката.
Още на прага на детската стая я блъсна аромат на бебешка пудра. Субстанцията никога не попиваше в кожата на малката (би трябвало известно количество да се абсорбира от горния слой на кожата). А Барби наистина не прекаляваше с количеството. Тя беше старателна майка. С повече усилие на въображението можеше да се нарече и добра майка.

Майката вдиша от бебешкия прах и се поуспокои. И за да бъде честно докрай – леко се понадруса. Да, пудрата действаше отпускащо. Ароматът те праща в идеалното нереално – там, където искаш да останеш завинаги и всичко е, както трябва да бъде. По твой образ и подобие. Най-малкото, по твой проект.
Но мирисът те държи здраво и в реалното. За момента, това беше гладно бебе с мръсен памперс.

Блондинката, която не беше, приближи към люлката и се наведе над миниатюрното телце. Усмихна му се и го погъделичка по коремчето. Бебето също се усмихна. То винаги се усмихваше на майка си, без изключение. Всъщност, хилеше се на всеки, който види. Непретенциозно бебе в патологично добро настроение. И аз такова искам.

Барби смени памперса на малката и я нахрани – и двете процедури за 15 минути. Остави детето в люлката и започна да й прави смешни физиономии. Така де, не можеше да заспи отново. Все с нещо трябва да се занимава.

Луната се отразява в порцеланово чистата кожа на бебето, майката се прави на идиот в 4 и 20 сутринта, бащата сънува блондинка. Идилия.

Докато си оголваше очните ябълки (беше плагиатствала този номер от други майки), в стаята нахлу слаб полъх. Барби усети присъствието на Кен и го сряза:
- Затвори вратата. Става течение и бебето ще настине.
Мъжът се приближи до Барби и я погали по шията. Задържа дланта си върху врата на жена си и стисна колебливо.
- Какво? – учудено попита Барби.
- Виж, мила, имаш точно два варианта – започна нетърпеливо Кен.
- ??? – въпросите в Главния (мозък) на Барби бяха повече обаче място за тях няма.
- Така – продължи Кен – или хвърляш бебето – кукла и раждаш истинско, или се изрусяваш. Стига толкова игри на „мама и бебе”. Една година упражнения бяха достатъчни.
- Привързах се към кукличката. Та тя е като истинско дете!!! – оправда се Барби.
- Да, ама няма да порастне – умно парира Кен.
- Не й трябва да расте. Така си е ок – упорстваше Барби.
- Няколко капки перхидрол пряват чудеса, скъпа – продължи Кен и стисна по-силно тънкия врат на Барби.
- Иначе? – поинтересува се от възможностите си за избор майката
- Иначе ще те върна обърна обратно във вицовете за блондинки – аматьори – самодоволно заявява мъжът.
- Лека нощ Кен.