автор: Princesssa

Беше 28 март. Първият рожден ден на Катрин. Бързах да се прибера, защото в този най-важен празник в живота ми аз отново работех. Бях получила невероятно предложение от най-голямата издателска къща в страната и дори партито в чест на дъщеря ми мина на заден план.
Мразех се, че отново бях на работа, че бях предпочела себе си пред нея, че така и не успях да се превърна в истински добра майка. Надявах се, че срещата щеше да е кратка, за да успея да се прибера навреме. Ако ли не...е, тогава Катрин щеше да празнува без мама. Едва ли щеше да е за последен път.
И въпреки всичко успях да се справя и да подпиша договора, за да си тръгна час преди началото на тържеството. И попаднах в най-голямото задръстване, което този град познаваше. Редицата от коли сякаш нямаше край...за разлика от търпението ми, което вече се изчерпваше. Вече съжалявах за взетото решение-наистина, всеки журналист мечтае да получи предложение като моето-да издаде книга със собствени литературни произведения, но дали тази мечта си струваше да бъде заплатена с отсъствието от първия рожден ден на детето му? Вече знаех отговора-не.
За стотен път попитах шофьора нямаше и начин да се измъкнем от проклетото задръстване и когато за стотен път получих отрицателен отговор, излязох разярана от колата и затръшнах вратата, отправяйки се към близката станция на метрото. Щях да пристигна на време за празника. Бях готова на всичко за това.
И тогава го видях. Стоеше на десетина метра от мен и говореше по телефона. Умерено и спокойно, както винаги. Без излишни емоции, без крясъци, без чувства, студено и делово.
Вече нямаше как да се върна назад, пък и ми се стори глупаво и страхливо да отбягвам срещата ни. Всъщност наивно вярвах, че вече съм го преживяла. Ужасно заблуждение...както се убедих впоследствие. Продължих уверено напред, макар че сърцето ми биеше бясно. Той приключи разговора си и затваряйки мобилния си телефон ме забеляза. Беше не по-малко изненадан. Усмихна ми се леко и аз отговорих със същата някак неудобна, почти престорена усмивка. Приближих се и разстоянието помежду ни беше по-малко от метър. За секунди и двамата се чудехме как да се държим, какво да кажем. Ръкостискането между двама души, преживели толкова много беше неуместно, целувката-повече от нежелана.
-Здравей-пръв започна той и отново се засмя. Този път искрено, сякаш се радва да ме види.
-Здравей-отвърнах аз и инстинктивно забих нокти в дланите си, за да събера сили за предстоящия разговор, който нямаше как да не се състои. Дължахме го на годините, прекарани заедно, на чувствата, погребани, но незабравени, на онова, премълчаното, натрупало се във времето, което още ни тежеше.
Имахме да си кажем десетки неща, а думите се загубиха помежду ни в една бездна от мълчание. Мълчание, по-сближаващо от всяка нежност, по-красноречиво от всеки жест. Мълчание, в което се зараждаха погубени...не, погубващи чувства.
-Не сме се виждали от пет години, а ти си все така различна, пленяваща... впечатляваща...-каза той и чаровно се усмихна. Беше цар на комплиментите. Винаги успяваше да каже точно каквото и когато трябва. И да те спечели завинаги.
-И ти изглеждаш много добре-отвърнах традиционно аз.-Значи си се върнал от Италия?
-Да...оказа се, че след пет години тя все пак ми омръзна...
Отново мълчание. Неловко, дяволски плашещо и същевременно някак привличащо, стопяващо години и разум, студенина и дистанция...
-Пак бързаш нанякъде, а?-отново пръв той се престраши да унищожи тишината помежду ни.
-Да, дъщеря ми има рожден ден, а аз закъснявам катастрофално-отвърнах искрено и притеснено и го погледнах в очите.
-Дъщеря ти?-не успя да прикрие изненадата...и болката си той.
-Да, казва се Катрин и днес става на една годинка, а аз отново бях на работа...
По дяволите, наистина съм ужасна майка!-последното се изплъзна без да мисля за последствията, без да се съобразявам, че е прекалено лично.Срещите с Алекс винаги довеждаха до откровения-страшни, но истински.
-Говориш глупости-простичко ме парира той.-Дори самият факт, че се тревожиш относно това каква майка си, вече е показателен. Лошите майки не се терзаят, просто защото са заети да бъдат лоши майки. Вярвай ми, от опит го знам.
Последва поредната горчива усмивка. И аз се запитах дали тя е заради спомена от миналото и неговата свръхамбициозна и студена майка или за наученото в настоящето-че аз съм продължила живота си, че съм го забравила (истинска заблуда!)и имам дъщеря.
-Ами ти?-попитах аз, макар че всичко в мен ме караше да не задавам този въпрос. Разум и сърце за първи път бяха в такъв невероятен синхорн, що се отнася до Алекс.
-Какво аз?-попита на свой ред той и се вгледа в мен-изпитателно, проучващо, с онзи проницателен поглед, от който навяваше хлад.
Осъзнах, че е остарял. Малко, едва забележимо очите му бяха потъмнели, а около тях се беше появила ситна паяжина от дребни бръчици. В косите му проблясваха стоманени кичури, които незнайно как му отиваха извънредно много и го правеха още по-невероятен. Чертите на лицето му бяха по-остри, по-студени, сякаш отражение на душата му. За последното-за душата, не знам как разбрах, но някак инстинктивно усетих, че с времето е станала по-мрачна, по-безчувствена, по-мразовита. Силата на характера му се беше превърнала в твърдост, а мечтите-в амбиции. Нещо в него беше изчезнало завинаги след раздялата ни и го беше направило мрачен и затворен в себе си. Но това ни най-малко не ме отблъсна. Напротив. Сега го чувствах още по-близък, защото осъзнах, че ме е обичал истински. Само човек, когото обичаш истински е способен да съсипе и промени живота ти завинаги. Истина е, много други хора могат да повлияят върху теб, но само тези, на които държиш могат да влязат в сърцето ти.
Тези мисли минаха през главата ми за секунди и аз бързо успях да повторя въпроса си малко по-точно.
-Ти и Лора...-още мразех това име-имате ли деца?-гласът ми трепереше. Дотолкова, че аз присвих очи от яд, а той едва забележимо се усмихна.
-Ние с Лора се разведохме година след раздялата ни с теб.
-Какво?!?-мислех, че никога няма да събере смелостта да изостави първата жена, която истински е обичал.-Но...но защо?-бях толкова стъписана, че изобщо не се запитах дали е възпитано да говоря по този начин, дали не прекрачвам онази невидима бариера, която разделя добрите познати от близките приятели.
-Защото животът с нея стана нетърпим. Не...аз още я обичам, тя е една от най-близките ми приятелки, но не мога да живея с жена, която ми е само приятелка. Страстта между нас се изгуби в годините и явно единствено гузната съвест (заради връзката с теб) ме е карала да остана с нея. Но...после ти си отиде...-направи кратка пауза, сякаш за да осъзнае напълно този факт и аз сведох поглед смутено-...ти си отиде и вече нищо не ме задържаше при нея. Това е.
-Аз...съжалявам-глупаво изказване, но не знаех какво трябва да каже в този момент.
-О, не се тревожи. За мен тази раздяла беше освобождение, нищо повече.
-Да...но въпреки това...тежко е да си сам-продължавах с нелепостите, но още не можех напълно да дойда на себе си.
-Че кой е казал, че съм сам?-усмихна се той някак снизходително.
Тази поредна изненада ме върна на земята...и ме нарани ужасно много.
-Така ли?-попитах аз и се надявах в гласа ми да не личи злобата, която ме изгаряше отвътре.
-Да.-отвърна той и се обърна към колата си. Както винаги-черно BMW, последен модел.-Чака ме.
Едва сега се обърнах и аз, за да видя в колата една невероятна жена. Седеше спокойно-величествена и надменна, така сякаш нищо наоколо няма смисъл. Беше всичко онова, което аз не бях...а исках да бъда. Черни като мрак коси на пищни къдрици обграждаха лице с красив златист загар. Очите й бяха сини. Но не просто сини, а в онзи нюанс на синьото, който се получава при сблъсъка на бурно нощно море с древна сива скала. Устните й бяха плътни и идеално очертани в кървавочервен цвят. Носът-чип и съвършен във всяка своя извивка, брадичката-малко войнствено издадена напред.
Не знам как успях за няколко секунди да видя всички тези подробности. По принцип рядко обръщам внимание на детайлите, но този път съумях да забележа и дискретната диамантена диадема, скрита под черния водопад от къдри, и обиците във формата на сълза, и колието-масивно и невероятно нежно. Боже, тази жена буквално бе покрита със скъпоценности! Но нещото, което ме нарани най-много не бе нито неземната й красота, нито диамантите, нито роклята на „Версаче” в огнено. Онова, което накара дъхът ми да секне, а ноктите-за пореден път да се забият в дланите, беше шалът й. Черен кашмирен шал. Изключително скъп и много семпъл. И аз имах такъв. Подарък от него. Уникален подарък...Глупости!
Когато ме видя, че я гледам жената от колата се усмихна едва забележимо и аз също й кимнах за поздрав. Представях си колко нелепо изглеждаме в нейните очи-двама бивши любовници, срещнали се след толкова години. Всъщност...тя едва ли знаеше за мен. Познавах Алекс-той не беше от типа хора, които разказват надълго и широко за предишните си връзки. Напротив, той ги държеше в пълна тайна. Особено мен. Аз бях перлата в короната му от мистерии. Но...не това беше на дневен ред сега.
-Невероятна-чистосърдечно казах аз.
-Кой?-направи се на неразбрал той, а на мен ми се искаше да му издера очите. Заради унижението, предателството, заради всичко... Но осъзнавах, че да разиграя сцена след толкова дълга раздяла е най-малкото нелепо. И нямам никакво право.
-Жената в колата, разбира се.
Да не би възрастта вече да ти играе лоши шеги?-не се сдържах все пак. Той беше с осем години по-възрастен от мен, но в този момент използвах такава интонация, че човек ще реши, че е поне на 50.
-Не. Просто ми беше интересно да видя как тънките ти устни се превръщат в чертичка, когато изстрелваш поредната си остра забележчица-отвърна той и саркастично ми се усмихна.
-С годините си загубил прословутата си способност да оборваш опонентите си, знаеш ли?
-Всъщност просто на теб ти се иска да е така.
-Просто...няма смисъл да спорим. Не и сега, не и тук.
Върви при съпругата си, надявайте се скоро това задръстване да приключи...и докато чакате я научи как точно да си слага кашмирения шал, защото не го носи както трябва.
-Аааа, ето за какво било всичко...шалът.
Първо, тя не ми е съпруга, а просто любовница. Поредната. Тя е само следващият жалък опит да те заместя с някоя или поне да отвлече мислите ми от теб. Второ, тя никога няма да носи шала правилно като теб, просто защото ТИ си уникална. Трето, ревността ти е повече от неуместна, но въпреки това-благодаря ти за нея. Защото ревността съществува единствено там, където има любов.
-Може да не е любов, а просто наранено самолюбие-рязко казах аз, защото думите му ме смутиха и объркаха със своята искреност и правота.
-Да, може. Но при теб не е така.
Отново ме обзе онова безсилие, което се появяваше винаги при срещите ми с него. Чувствах се малка и ранима, като играчка в ръцете му, с която може да прави каквото си иска. Той забеляза смущението ми и това някак го стъписа, може би реши, че е казал прекалено много, защото следващите му думи бяха думи на сбогуване:
-Е, принцесо, аз ще вървя...
В този момент телефонът ми извъня. Беше мъжът ми. Инстинктивно му затворих, а след това напук на разума дори си изключих телефона. Не знам защо го направих. И досега нямам логично обяснение. Просто срещата, думите...и това обръщение-миналото ми се завърна триумфално и нямах силите да му се противопоставя.
Все пак успях да кажа:
-Д-да...наистина. И аз ще вървя. Чакат ме вкъщи. Съпругът ми ще се тревожи...
-Особено след като му затвори телефона по този начин-не се стърпя и ме прекъсна той.
Дори не се запитах как е разбрал кой ме търси. Приех го за даденост, за една от онези негови плашещи странности, които винаги ме привличаха преди време. Присвих гневно очи и махнах с ръка:
-Както и да е...тръгвам.
-Добре. Дано се видим скоро.
-Аз не се надявам на толкова близка среща-кисело се усмихнах и тръгнах. Бях изминала едва няколко метра, когато се обърнах, за да го видя как ме проследява с поглед. Тогава нещо в мен ме накара да попитам с една от най-дяволитите си усмивки, които не бях използвала от години:
-Още ли живееш на стария си адрес?
Той ме изгледа изненадан, а после също така усмихнат ми кимна. Някак доволно. И хищнически. Усмивка, появяваща се на лицето му при големи...и заслужени победи. Аз се завъртях и продължих с бърза и уверена крачка към метрото.
На другия ден му изпратих малък пакет, в който поставих черния си кашмирен шал. С надпис „За следващата”. Надявах се да съм била достатъчно ясна-всичко между нас беше приключило. Завинаги.