автор: Hesioda

Случвало ли ви се е някога да живеете като в приказка?
Не за година, не за месец или седмица - за един, един-единствен ден.Един ден, носещ страстта и свободата на всички преди себе си, един ден, събрал в своите няколко часа смисъла на цял един живот...
Е, да, знам какво си мислите - аз съм само един камък.Аз не мога да изпитам или разбера напълно чувствата, за които хората биха могли да ви разкажат.А и за мен животът никога не е бил онова, което е той за тях.За мен животът е смътното, отдавнашно усещане за огън, от времето, когато земята не бе изстинала още... И все пак, когато хилядолетия наред попиваш човешките сълзи, унасяш се от техния смях и от разговорите, рано или късно ти просто започваш да знаеш какво е животът; макар и по един съвсем различен начин.Затова, сега, преди да свиете наляво към града, нека ви разкажа една история.Историята на едно малко момче, за което винаги съм мислел, че е знаело по-добре от всеки друг какво е животът.И нещо повече - че го е почувствало. И може би - само може би - един ден тази история ще ви помогне да цените миговете, свързващи миналото и бъдещето в едно така болезнено Сега.

По онова време се намирах на една поляна, почти като тази - голяма, тиха и отдалечена от всичко друго.Само една-единствена плачеща върба хвърляше меката си сянка на тревата.Утрините бяха тихи и светли, вечерите - меки и виолетови, ухаещи на цветя и спомени.Винаги съм харесвал онова място - доколкото един камък би могъл да изпитва предпочитания към заобикалящата го среда, разбира се.
Беше една от онези утрини, когато слънцето се застояваше сънено на хоризонта, усмихваше се на света и притваряше очи, без да му се ще да си отива; сякаш бе дошло именно за да остане там - на мястото, където небето целуваше земята.А в утрини като онази, тази целувка бе именно слънцето.
И все пак - рядко се случваше някой да мине оттам.За хората това място явно бе твърде нереално; за тях истината винаги е била в тежкия тътен на автомобилите по асфалтираните пътища и в шума и натиска на забързания град...
Затова наистина се учудих, когато дочух детски глас да се носи из въздуха.Не след дълго пред мен се появи малко, дребно момче, което стискаше здраво връвчицата на голям розов балон и пееше.После изведнъж се сепна, замълча, погледна слънцето и се усмихна широко.Седна под върбата, все така държейки балона, и продължи да се взира в хоризонта - точно със същия поглед, с който слънцето се вклеждаше в него сега.Дълго стояха така, момчето и слънцето, гледащи се един друг, както биха се погледнали двата края на вселената, ако се срещнат.Стояха, докато слънцето неусетно не се изтъркаля до хоризонта, далеч на запад; а когато само един лъч остана да свети в сумрака, момчето промълви тихо:
-Сбогом. - слънцето на отвърна нищо.Само помаха тъжно с последния си лъч и съвсем се скри зад хълмовете.Но момчето продължи да чака, стиснало връвта на балона в ръката си.И не след дълго изгря луната - бавна и лека като снежинка на фона на черното небе.Взря се в момчето и двамата замълчаха.
-Мен ли чакаше? - попита накрая луната.
-Може би - вдигна рамене момчето. - Може би теб.
-Защо точно тук? - промълви луната след малко.
-Трябваше да се сбогувам - каза тихо момчето и се усмихна замислено. - Трябваше ми един ден живот.
-О, дете - прошепна луната, - но ти знаеш, че не ще получиш нито един ден вповече...съвсем скоро ще се свърши. - Една звезда блесна в небето като сълза. - Ти знаеш... - и тя спря.Момчето дълго не отговори.Но накрая пак се усмихна и каза:
-Грешиш.Този ден ми беше подарък.
-От кого? - попита луната.
-От живота - отвърна детето.Луната наметна раменете си с един облак и се загледа някъде в невидимото.
-Ти го обичаш - прошепна накрая.
-Но и той ме обича - отвърна момчето. - Обича всички ни.
Луната му се усмихна тъжно и разроши косата му с един лъч.
-Винаги съм имал една мечта - каза след малко детето. - Винаги съм искал за един ден да бъда като слънцето.Да бъда вечен. - после се усмихна и се вгледа в луната - И днес бях - прошепна.Луната също се усмихна и остана загледана в него.
-Щастлив ли си? - попита след малко.
-Да - отвърна момчето.Замълчаха.Накрая то промълви:
-Скоро ли?
-Твърде скоро - прошепна луната и сведе очи.После погледна пак момчето и прошепна:
-Мило дете...мило мое дете.Ти ще бъдеш вечен.Така както никой друг не е бил.Ти ще бъдеш вечен само за изминалия ден.Но завинаги... - и замълча. - И все пак не разбирам защо сега...толкова рано...та ти дори не знаеш още какво е животът...
-Зная - каза момчето и отново се усмихна. - Животът - това е един ден като в приказка.

***

Вятърът подухна безшумно и леко размести клоните на върбата.Измежду тях бавно изплува голям розов балон и повеят го поде някъде към небето...приказката беше свършила.