автор: Lilavata

Когато всичките ангели, с прокапалите им, изгниващи криле се събраха на племенeн съвет, един от тях се изправи и предложи.
Беше красив летен ден, слънцето опияняваше с кехлибарената си топлина, а тревата беше по-зелена от самия живот. А той се изправи и рече печално:
"Аз просто предлагам вече да бъде друго яче."
Другите се постреснаха, сякаш някой ги беше извадил от омарата на прекрасния и безконечен сън и погладиха замислено въображаемите си бради. Някой дори пооправиха ореолите си, като си придаваха философски вид. Всичко беше толкова тържествено, че дори Фройд не би могъл да го обясни. И тази престорена формалност беше единственото доловимо нещо.
"За какво говориш, друже?" прошепна Старейшината с дрезгав глас, като някой брилянтинен италиански мафиот.
Слънцето вече приличаше на жълтък, който се пържи в огромен тефлонов тиган. Аха-аха да се пукне.
"Ами... нали знаете, драги ми Господа... друго яче. Където всичко, всички са различни"
"Освен нас!" припряно се обади един дребен и леко-прегърбен ангел с крила като коруби на стари лодки. Така изкряска, че останалите членове на племенния съвет бяха принудени да изкривят хрисимите си лица към него и да го изгледат обезпокоено. Все едно крилата им почват да растат наново здрави и непокътнати.
"Освен нас... освен нас, освен нас..." Думите му започнаха да отекват в едно живо и неугасващо ехо, което противно на всички природни закони ставаше все по-гръмко с всяко изминало повторение. Сякаш "освен" хранеше "нас", н хранеше с, с - а, и а-с... И така отначало, в един непорочен ангелски кръг.
"Все отнякъде са почнали да гният крилата ни, и все някога ще да изгният." Замислено поясни родителя на идеята за "друго яче". Той беше млад, но сякаш говореше с гласа на Старейшина. Ама не тяхния, а един друг. От чуждо племе ли, от чужд свят ли? Никой не мислеше за това, защото всички бяха сигурни, че знаят.
Останалите ангели кимнаха одобрително при последните думи и израженията им придобиха блага твърдост. Твърдост, която тъй меко те пречупва, че няма как да откажеш.
И нямаше нужда от думи и нямаше и такива, които да изразят всеобщото смирение и съгласие и прокрадващата се надежда настъпили сред племенния съвет.
"И нека пребъде!" тържествено заяви Старейшината. След това плясна два пъти с ръце.
И всичко изгасна. И изстина.
И вече не беше горещ летен ден, а студена зимна нощ.
И жълтъка беше белтък, разбит на сняг от миксера на едно недоразумение.
И живота беше по-замръзнал и от някога зелената трева.
И племенния съвет, и той. Замръзнал в безметежното си изгнание.
И Чумата, и мръсотията и любовта и честността. Всичко, всички. Обединени за първи и последен път в инертността на Тишината.
Всичко беше спокойно и чисто и племенния съвет, ако някога можеше отново да се отдели от Света и да го погледне отстрани, както преди... щеше да се усмихне блажено. Защото всичко беше друго яче вече. Сякаш някой беше изтърбушил всички Ангели на света с душите навън и всичко бе побеляло от тях. A пък вътре, изпод леда... е, какво пък.