Стопява бледите звезди
зора,
а аз не спя,
не мога да заспя!
Необяздени коне,
мислите ми лудо скачат.
Зазидах болката в гърдите си,
заключих с девет ключа
гласа си и сълзите си,
за да не плача…
Но мислите си,
мислите си как да покоря!
Затварям си очите.
Затрупвам ги
със планини,
с морета,
с невиждани,
ни чувани страни.
Но в мен
тревожно
пак ечи
на мислите ми
вътрешният глас…
Навън
звездите
се стопяват
във зора.