автор: jeck

Така че у мен нетърпението и неувереността при работата с техниката останаха. Доста по-късно, всъщност наскоро, си дадох сметка, че не съм некадърен техник "по рождение" (всъщност никой не е такъв), а че проблемите ми идват от комплексите ми за малоценност, от потиснатостта ми. Особено много ми помогна да осъзная това книгата на един американски писател - Робърт Пърсиг - " Зен и изкуството да подържаш мотоциклет ".
Пърсиг цитира японските ръководства за работа с различни технически устройства, които винаги започват с препоръката: "Преди да пристъпите към работа с тази машина, осигурете си спокойствие на духа... Помислете дали сте спокойни вътрешно, дали не сте изнервени и притеснени... Ако е така, първо се постарайте да се успокоите и тогава се заемете с машината... " Пърсиг дава нещо като психологически тест - според това, как работиш с машините, да направиш някои изводи за психическото си състояние. Очертава двете крайности - прекалената самоувереност, от една страна - и чувството за непълноценност, потиснатостта - от друга. И двете състояния с еднакво отрицателни резултати при работата с техниката: " Ако разваляте от притягане резбите на болтове и гайки, презастраховате се, постоянно се връщате назад да проверявате дали не сте сгрешили, сякаш непременно трябва да сте сгрешили. Подсъзнателно толкова сте сигурни, че правите нещата не както трябва, че изпадате в прекалено мъдруване и суетене. Поправяте неща, които нямат нужда от поправяне. Хрумват ви най-невероятни повреди и тръгвате да ги търсите - губите трезвия спокоен поглед - всъщност никога не сте го имали - правите куп грешки поради собствената си нервност. Това потвърждава подсъзнателното ви очакване за провал. Единственото, а и най-доброто от гледна точка проблемите с машината да не се увеличат още повече, е ДА СПРЕТЕ.
Да помислите имате ли спокойствие на духа и ако го нямате - защо. Да осъзнаете комплексите си. Най-добре е да започнете да пишете за тях на лист. Прочетете всички популярни психологически книжки по въпроса за комплексите за малоценност. Потиснатостта ви ще ви улеснява в това начинание със нейната взискателност към вас и колкото повече четете, толкова повече ще се УСПОКОЯВАТЕ. "
Тези препоръки на Роберт Пърсиг дойдоха при мен като откровение (вече на доста късни години, но... по-добре късно, отколкото никога).
Значи основното нещо от което съм имал нужда през всичките тези години е било ДА СЕ УСПОКОЯ. Действително всичките ми проблеми с техниката са били точно от такъв характер, както обяснява Пърсиг. Мислел съм, че съм лош техник. Всъщност няма лоши техници, има само потиснати или прекалено самоуверени хора. (Е, разбира се природни дадености като способност за логическо, абстрактно мислене, сръчност, определено помагат доста при работата с техниката. Но психиката - най-сложното и деликатно нещо у човека - определено е най-важна за всичко). Поради чувството си за малоценност, поради потиснатостта си, не съм постигал търпение и спокойствие - а оттам и добри резултати при работата си с техниката, пък и при каква да е работа.
Иначе и като натура съм доста разхвърлян, искам разнообразие, подвижност, ефектни идеи, над които да лети въображението ми, мисълта ми, повече ме интригуваше хуманитарната област на знанието - психология (може би и заради проблемите ми там), философия, социология, но в ония години след прогимназията какво знаех за пътя към тези области, пък и какъв ми е бил изборът - стремежа на хората около мен беше да придобият професия в материалното производство, да вземат занаят, с който да си изкарват хляба. Около мен нямаше един човек, който да не работи в завод или фабрика, най-много - в краен случай ще е магазинер, чиновник. Не съм усещал осезаемо, че професии като музикант, учен, литератор, писател, преводач са достъпни за мен и хората наоколо.
То по начало в социалистическото общество (тогава не е било възможно да го осъзнавам и усещам - малък съм бил) тотално, политически ударението е било заложено върху материалното производство, а сферата на интелектуалния труд е била пренебрегвана като "по-маловажна". На интелигенцията се гледаше като на не много благонадеждна класа, с буржуазни забежки, тя трябваше да се държи под око, в подчинение. Така в тази по начало относителна, субективна за оценка област - хуманитарната - действаха партийните критерии и най покорните, макар и бездарни и посредствени "творци" бяха поощрявани и възнаграждавани щедро за послушанието си. (Да не говорим за философията на социализма, политическата икономия на социализма - които бяха гръбнака на комунистическата идеология, където черното често беше обръщано в бяло). Така че, може за добро да не съм влязъл в тази псевдонаучна, псевдокултурна област.
За такава насока на развитие за мен на баща ми въобще не е било възможно да му дойде на ум (а пък и на мен) - например да уча в езикова гимназия. Може би е щяло да бъде един шанс за мен да надмогна комплексите си и да се увлека от нещо - езиците много ми вървят.
Вуйчо ми, макар и отдалече, от Лом, във всяко писмо ми пишеше - впечатлен от възможностите, които открива инжинерството във неговата сфера на работа - селскостопанската техника - да следвам този път към завършване на ВМЕИ (висш машинно - електротехничски институт)
Той и дъщеря си - цялото си време посвещаваща на литературата - натискаше да прави инжинерка. Добре, че тя устоя и завърши българска филология.
Всъщност, няма какво да плача, че съм поел по тоя път. Общо взето не съм достигал до реализация и удовлетворение най-вече поради психологически проблеми, поради комплексите ми, които се спъвали всичко, с което съм се захващал. Сега, след толкова години, когато се поуспокоих малко, когато ми се отвориха малко очите, когато успявам да погледна по-спокойно към света наоколо и към себе си - че и аз като всеки човек съм ценен с това, което имам, такъв, какъвто съм, като приемам себе си и знам, че всеки е ценен с нещо свое, че всеки е неповторим, индивидуален по своему, всеки си има призвание в тоя свят, всеки е достоен за уважение. Сега когато се уважавам повече, когато мога да си призная че може би не съм "техник ", че не трябва да бъда това, което не съм - малко парадоксално (но от гледна точка на отускането на психиката и на комплексите въобще не е парадоксално) - техниката ме привлича, приятно ми е да помисля по технически проблем, да пипна, да поправя нещо лека-полека - търпеливо - само да съм спокоен.
Работата с техниката учи на житейска мъдрост, носи в себе си житейска философия (а и набирането на житейски опит, на житейска философия подпомага работата с техниката, подпомага УСПОКОЯВАНЕТО).