автор: kir4ote

В дълбините на душата ми
безмълвна песен, песен
живееща в семето на сърцето ми...
Отказваща да се слее с мастило въху лист,
поглъща моята обич
прозрачна мантия и се носи,
но не към устните ми...

Как мога да въздишам?
Страх ме е да не се смеси
със земния ефир...
На кого да въздишам?
Аз жъвея в къщата на моята душа,
страхувайки се от Света...

Когато погледна във вътрешните си очи
аз виждам сянката на твоята сянка;
Когато докосвам дланите си
усещам трептенето на твоите длани...

Отдавам душата си на теб,
както блестящите звезди
отдават светлината си на езерото;
Моите сълзи разгриват ме,
както искрящите капки роса
разкриват красотата на розата...

Тази песен композирана със съсерцаване,
написана със мълчание,
изпълнена със тишина,
повтаряна от сънища,
скрита със събуждане,
изпята от душа...

Това е песен за Любовта...

Тя е по благоуханна от жасмин,
кой глас може да я покори?

Тя е ударите на сърцето,
коя струна може да я изсвири?

Кой смее да обедини ревът на морето
и песента на Славеят?
Кой смее да сравнява писакът на бурята
и въздишката на пеленачето?
Кой смее да изговори думите предназначени
сърцето да мълви?
Кой човек се осмелява да пее на глас
песен за Любовта?

Аз, който те обичам!