автор: zima

Каквото даде, взе си го обратно –
любов и радост, нежност, вяра…
Но все пак нещо ми остави.
Днес споменът за теб
тежи над мен като възмездие,
че ти повярвах…
Той не изгаря самотата,
не буди вяра,
не прави по-добра душата.
До края на живота ми ще ме смущава
и ще задава своите въпроси.
Коя е истината? Ти какъв си?
Защо и за какво бе твоята жестокост?
Игрите за какво ти бяха?
Как искам споменът да си отиде,
да го забравя!
Защото само той от тебе ми остана –
една дълбока, жива, вечна рана…