…Дните минаваха бавно и монотонно, убиващи със своята еднаквост и сива самотност.
Аз отново свикнах да живея сама, да се храня сама, да спя сама, да върша всичко сама. Почти не излизах от апартамента си. Хубавото да бъдеш редактор във вестник е, че можеш да вършиш всичко пред компютъра и да не ти се налага да напускаш дома си, да се срещаш с хора, да разговаряш, да се правиш на силна, да изглеждаш така сякаш си преодоляла огромната болка от загубата на любовта. Веднъж седмично излизах да напазарувам. Полуфабрикати, естествено. Така и не се научих да готвя…Е, имах няколко успешни кулинарни опита, но тогава имах стимул-тогава готвех за него. Сега дори едни яйца не си пържех. Правех си сандвичи-всякакви видове, с всякакви продукти и в големи количества. Просто и апетитът ми не беше вече същият. Знам, че бях много, много жалка. Ужасно жалка. Потънала в самосъжалението, живееща в усамотение, отдала се изцяло на работата си.
Истината е, че се опитах да възвърна социалния си живот. Седмица след раздялата се обадих на няколко приятелки да излезем на кафе. Беше успокоително, дори приятно излизане, със смях и момичешки истории…като в доброто старо време. Докато не го видях. Закусваше със съпругата си в съседното сепаре. Благодарих на бога, че преди време ми беше платил поредната прищявка-уроци по актьорско майсторство, и сега някак успях да скрия огромната болка, която ме обля и спря дъха ми. Естествено, повече не стъпих в това кафе.
Два дни по-късно излязох с колеги на вечеря в едно приятно, неангажиращо ресторантче. И отново се видяхме. Сякаш съдбата си играеше с нас и ни устройваше постоянни срещи, които нараняваха и двама ни (или поне мен). Беше дошъл с някакъв партньор от фирмата и негов близък приятел. Познавах го бегло, макар че веднъж дори дойде вкъщи на вечеря. В другото ми “вкъщи”, онова на държанката.
Сега, когато се видяхме в ресторанта, седейки на две съседни маси, неловкостта беше повече от очевидна. Той ми хвърляше бегли погледи, приятелят му всячески се опитваше да не забелязва моето съществуване, а аз самата само кимнах веднъж и после с невероятна воля успях да се втренча в чинията си и да не вдигна поглед от нея до края на вечерта.
След два мъчителни часа, когато благоприличието позволяваше да си тръгна и да не изглеждам като истинска страхливка, аз платих моята част от сметката и се отправих към изхода, където вече ме чакаше предварително поръчаното такси. И си забравих шала на стола, естествено. Наистина съм голяма глупачка! А той като истински кавалер ме настигна, за да ми го върне. Не беше нужно. Но беше мило.
-Забрави това-каза той и ми върна черния кашмирен шал, който ми беше подарил за рождения ден преди две години и който обожавах.
-О, ами…благодаря…-не знаех какво да кажа. Толкова пъти си бях представяла тази първа среща след раздялата, бях разигравала толкова сценарии, бях отрепетирала толкова реплики, а сега всичко изчезна…и аз стоях и мълчах.
Единственото хубаво нещо (ако това можеше изобщо да бъде някакво успокоение) беше, че и той е не по-малко смутен.
-Как си след…след това?-попита след малко той и ме погледна в очите за първи път тази вечер. Въпросът беше недодялан, но аз го разбрах.
-Справям се, благодаря-излъгах, разбира се. Изобщо не се справях. Опитвах се да живея с болката, но бях лишена от заблудата, че ще успея да я превъзмогна някога. Събуждах се сутрин с надеждата, че всичко това е било лош сън…а след това ставах и прекарвах един самотен ден. Отново с мисли за него. Но нощите винаги бяха най-тежки, най-ужасни. И дяволски сами. Празни.
-Аз…исках да ти се обадя…-продължи той докато излязохме от ресторанта.- Просто…не видях смисъл.
Беше прав, но думите му ме нараниха ужасно. Усмихнах се накриво, за да прикрия болката си, но явно не успях (все пак ходих на актьорския курс само две седмици), защото той уплашено продължи:
-Съжалявам, не исках да прозвучи така…Но…
-Не, прав си. Наистина няма смисъл да се обаждаш. И сега постъпи безсмислено. Щях да си прибера шала от някоя приятелка, можеше да не ме гониш да го връщаш. Пък и това е само един шал, нищо повече-затворих очи при тази безобразна лъжа. И за двама ни този шал беше нещо специално, нещо красиво. Спомен, който никой не би забравил. И не искаше да забрави.
-Ами…-явно думите ми го смутиха и объркаха.-Знам, че не биваше да идвам, но когато те видях, че си тръгваш…и оставяш шала, който АЗ ти подарих така небрежно на стола…По дяволите, това никога не е било просто шал!!!-избухна накрая той.
Тази реакция ме изненада истински. Не вярвах, че би показал така емоциите си на публично място. Никога не го беше правил, дори когато бяхме заедно и бяхме безумно щастливи.
И сега наистина не знаех какво да кажа, какво да мисля, какво да чувствам. Но и нямаше време за това, защото шофьорът на таксито нетърпеливо наду клаксона.
-Идвам-извиках аз.-Ами…аз ще вървя. Благодаря за шала. И…
-По-добре тръгвай. Таксито те чака вече 10 минути-в гласа му имаше толкова горчивина, че неволно ме побиха тръпки.
-Да…ще тръгвам- с бърза крачка се отправих към автомобила, а той бавно се обърна и тръгна към ресторанта.
Тъкмо щях да отворя вратата на таксито, когато някакъв инстинкт, необяснимо желание, внезапно силно чувство ме накара да се обърна и да извикам:
-Алекс!
Той рязко се обърна.
-Това наистина не е просто шал… И никога не е бил-казах тихо, задавена от сълзи и чувства.
-Вече няма значение-също така тихо отвърна той и се усмихна. И в тази усмивка беше погубващата, прикрита болка на раздялата. Или поне така ми се стори в момента.
Качих се в таксито.
И спрях да излизам с приятели, спрях да ходя по ресторанти и кафета. За да не го видя отново. За да не видя болката му и да не върна отново моята в сърцето си. Макар че това бяха глупави предпазни мерки, защото тя винаги си беше там.