автор: apollyn

Затварям очи… за кой ли път. И не знам сънувам ли или се събуждам. Раждам ли се? Или умирам в едно друго време? Но затварям очи. Или ги отварям… Не знам. Образи препускат пред мен, а другите са ме хванали за ръка и ме влачат напред. И аз тичам… след тях… До тях. И те са всичко. И нищо…

И нищото е в мен. А аз съм все още тук, където и да е това. Странно… Моето тук е твоето някъде? Не знам. Не знам. Само това си повтарям от дни. А нощем сънувам. С отворени очи. Мракът танцува пред мен, впива устни в моите и с една единствена целувка, в която пулсира всичката болка, която съм събрала, ме приспива. И аз искам този сън, защото знам, че е просто дете на спомените ми. А онази целувка- вътре в съня- всъщност се случи, стана истина, за да се превърне отново в сън, от който се будя със сълзи на очи.

И в тези сълзи аз се раждам. За кой ли път… И аз не знам вече. Умирах толкова много пъти, че раждането ми загуби значение. Раждам се отново. Поемам глътка въздух и с болката, която раздира дробовете ми, аз осъзнавам, че съм жива. За пореден път. И гледам с ясни очи към смъртта. Тя се усмихва над мен, изключително щастлива, че може да ми дари парченце щастие и че се срещаме отново. И аз се усмихвам в отговор. С лека горчивина. Защото пак ще те оставя зад мен, а ти ще бродиш сам в моя мрак, опитвайки се да ме догониш. Ех, моя малка светлинка. Не се опитвай…

Не се опитвай, защото ще угаснеш. Моето съзнание ще изпие пламъка ти с насладата от изгарянето, а сетне ще се смее ехидно над трупа ти. И той ще стане моя сянка, моя втора плът. Ще ме следва по петите, мъртъв… Спомен. Прашинка време. И аз ще се смея. В сълзите си. А те ще са всичко, което ми е останало. И аз ще плача, защото те молех да ме следваш, да бягаш пред мен. Но потънах в онези очи и се удавих. За хиляден път и още следвам нея- Смъртта.

И ще я следвам. А тя ще ми подава щедро ръка в мрака. Защото друг не пожела. Ще поемам тази ръка отново и отново, докато се науча да живея…