автор: Tiranozavar

Няма нищо. И е студено. Неоновото електричество прави листата на палмите прозрачни. Няма нищо. И е пусто. Прозорците на къщите са плътно затворени. Тук-таме пулсира слаба светлина. Примигва, гасне, явява се отново зад други завеси. Вятърът стърже по асфалта.
Вдига от земята прах и боклуци. Тъмното в края на улицата е като живак. Ще скъса бенда и ще залее с лепкавото си тяло града. Няма да остане жива душа. Последните оцелели след бурята ще се задушат. Ще нагълтат живак, студен вятър и студ. И ще загинат. Без писъци, сирени, спасителни акции, извънредни новини. После ще отцепят района. Ще долетят хеликоптери. Търбусите им ще изсипят хора в бели скафандри и тежки походки. Те ще опънат платно над останките с печат „опасни вещества.” Ще заградят мястото с бодлива тел. И ще го наблюдават. Със сателити, с бинокли. От време на време над огромния гроб на къщи и хора ще прелита сонда. Ще души въздуха, металното й тяло ще писука, ще свети в зелени и червени светлинки. После някой ще разгадава данните. Сухи цифри. Статистика. Ръце с ръкавици. Кожи, които се страхуват от допира с непознатото. Кардиограмата на мъртвия град ще чертае неразбираеми йероглифи, машинните устни ще бълват още, и още страх.
... Но това ще се случи по друго време. След десетки години. А е възможно никога да не се случи. Поне не и на това място. Бедствията сполетяват други места. И други хора. Торнадо, ураган, цунами, лавина. Тези неща се случват само по телевизията. И не са реални. А сега е зима. Най-обикновена зима. И улицата е пуста. Магазините още не са затворени. Опитвам да отворя тази врата. Врата на бензиностанция. Вятърът не ми позволява да вляза вътре. Близо до върховете на обувките ми вятърът свисти под вратата, отвътре, през коленете, кръста, гърдите ме залива миризма на машинно масло. Опирам рамо и успявам да преодолея съпротивата. Оттук бензиностанцията свети с хладен блясък. Маркучите са извили гърбици, стъклените очи на бензиновите колонки показват цифри. През 1998 година от ухапване на змия в света са изгубили живота си 28 души. През 1999 година от студовете в Канада са намерили смъртта си 126 души. Част от тях потърсили последно убежище в колите си, били открити в автомобилите, задушени от отровните газове. Всяка минута в света загиват хора от бедствия. Ударът от ток също е бедствие. Дете си играе във ваната с жълто пате, по-голямата му сестра изпуска сешоар върху него. Детето не успява да изпищи. Очите му са изцъклени, токът е взривил сърцето му. Родителите намират двете си деца удавени в ток. Красива смърт. Защото е ранна. Мъж на 98 години губи дъха си в креслото. Палейки поредната пура. Вдовицата смъква сребърния пръстен от безименния му пръст и го облизва. Приживе устните на мъртвия бяха също така хладни, но не толкова твърди. Отвръщаха, а обръчът не. Обръч раждане-смърт, смърт-раждане. През 2006 година в Афганистан от чист хероин са намерили смъртта си 165 души. Повечето от тях мъже. Смъртта е пропълзяла във вените им след убождане на игла. Животът е жилав, иска да остане, да побутне сърцето за последен път, но не може... Не успява.
Този град ще бъде залят. От живак. И аз ще видя края му. От тази бензиностанция. Няма къде да налея гориво. Нямам кола, моят двигател работи на кръв. Чиста. Бели и червени кръвни телца. Живак с цвят на сиво топче. Една огромна лавина, която помита първо къщата най-високо. Там живееха той, тя и трите им деца. Живакът ги облизва около масата, докато тя облизва зъбците на вилицата и впива очи в измореното му изражение. Тихо. Без молитва. Тази вечеря е започнала без молитва. Живакът събаря оградата, отхапва зеленото от тревата и нахлува през прозорците му. На мъжа, по който кварталът сверява часовника си. Часът е девет, защото той отваря входната си врата и излиза. Делник е, защото излиза. Неделя е, вратата е затворена. Ден за почивка. Живакът прекосява стаята му, сграбчва го, докато гледа телевизия. Екранът потъва с глухо тупване в живачната лава. Мъжът няма да чуе края на емисията. Ще пропусне, че отборът му е загубил. Смъртта е облекчение. Лавата лази бавно. Харесва й този вкус. Вкусът на къщи, вкусът на асфалт, вкусът на живи хора. До нейното лизване. Като грапав език на куче, което се опира в краката ти. След три дни това куче ще е далече. Кучетата са скитници. Това куче ще бъде единственият оцелял. Но... Но никой няма да направи интервю с него. Господин куче, вие видяхте края на града Хикс, бяхте там само преди ден, усещаше ли се предстоящата опасност? Не, ще отговори кучето и ще почеше със задна лява лапа лявото си клюмнало ухо. Същия ден получих салам, ще каже Кучето, после и вода. Край бензиностанциите е опасно, но скитниците се подкрепяме. Всеки е сам в средата на пътя. Уважаеми дами и господа, това бе единственият свидетел на трагедията. В момента градът се затрупва, за да се спре излъчването. Радиация, лъчева болест, изгаряне, смърт. Президентът на Черна гора изпрати съболезнователна телеграма на президента Труман, на президента Буш и на президента Клинтън. И на всички останали президенти, по времето на които тази трагедия ще се случи. Да, наистина. Трагедиите не отминават никого. Те може да са съвсем малки трагедии. Миниатюрни трагедии. Трагедия с пропуснато телефонно обаждане. Трагедия с не добре чута фраза. Край, му казва тя. А той чува името си и се усмихва. Край, повтаря тя. Той отвръща – аз съм. И това е нейният край. Той вади пистолета и куршумът пробива слепоочието му. Нейният писък още не е заглъхнал. Чуваш ли го? В тази бензиностанция е толкова тихо и студено. Писъкът ще стигне дотук всеки момент, ще се блъсне във вратата и ще я отвори широко. Заедно с него тук ще влети бръщолевенето на радиото, стържещото му, вече празно гърло. Няма го онзи отчайващо сексапилен глас, който караше пръстите да разхлабват вратовръзките... да искат още въздух, и още въздух. Негата притиска, страстта изморява, а никъде, никъде в този глас няма любов. Заслушай се. Само тишината е любовна. Защото е спокойна. В нея няма загадки. Освен ако не се появи страхът. Страхът е най-голямото любопитство. Страх с широко отворени очи и зеници, разширени като слънчевия диск. Страхът превръща хората в духове. И душите на тези, които ще загинат утре, или ден след утре, два дни след утре ще продължават да скитат наоколо. Нали? Вече чувам звука от хеликоптерите. Ако този град не загине сам, ако не бъде погълнат от живака, хората ще го заровят. Какво ли не правят хората, знаеш... Всичко в името на трагедията. В името на... Десетки хора ще загинат, така или иначе. Те вече загиват. В Нова Зеландия днес е имало земетресение. 6,8 по Рихтер. Имало е жертви. Казаха по новините. После ще има извънредна емисия. Над град Хикс премина буря, киселинният дъжд е отворил пролука за залежите от живак и металът е погълнал града. Президентът обяви тридневен траур. Президентът на Черна гора...
Навън ще завали. Всеки момент. Онзи дъжд..., който... И Бог ще извади фотоапарата със светкавица и ще си направи снимка за спомен.
Да позираме?