автор: ladyinblack

Привличаш ме, но не както магнитът
желязото към себе си влече,
когато е наблизо...
Аз залитам,
по вените ми черна кръв тече,
от болка, че те няма, щом те няма...
Тогава в мене срутват се стени,
желая те най-силно, най-припряно
и погледът ми трескаво следи,
познатия ти мъжки силует
дали ще различи в тълпата сива.

Различно е до мен ли си -
ликувам и скъп си ми.
Но друго е когато
те няма и очите ми потъват
към спомена за звездното ни лято.
И тръпнат сетивата, зажаднели
със твоите мига да споделят.
След дългите и тягостни раздели,
в пречистваща прегръдка да стопят
умората. И пак да тържествува
най-сладостната болка - любовта.

Привличаш ме, когато си далече
и време ни дели, макар да искам
със тебе
да споделям всяка вечер.

Дали пространството ни прави близки?


1996г., 10 юли