автор: mandir

Това съм аз – съставна и кой знае доколко важна, но безспорно (дали?) съществена част от всемирния консумиращ боклук. Млад инженер на 28 години, неженен, неосъждан, умерено напреднал. От краткия си престой в армията научих най-важното за оцеляване на война, че най-шарените и най-високите първи ги нацелват вражите снайпери.
Не обичам да ме виждат много, не обичам да парадирам, предпочитам някъде на някое тъмно място да има написани три – четири листа хартия с противоречиви сведения, които да могат да се резюмират с кратката характеристика „върши работа бързо, качествено и отговорно, но само срещу прилична сума”. Карам новичка средна кола, източно-европейско производство. Някъде в малко селце на край света браточед ми ми строи вила със закрит профил, който не педполага 200 квадратни метра разгърната площ, в средно голям градец наблизо мама очаква с четири очи да и доведа снаха. Допреди година имах нещо като годеница и малко идеали, след това лек проблем с алкохола, в момента – напориста любовница, работеща в МРРБ, в чийто корем надали някога ще се зароди живот заради двата аборта, стоте кревата и 36те й лазарника, и задача. Не че няко й изрично ми я постави – задачата – просто така се стекоха нещата, че се оказах в това положение.
Срещу мен, през РVС витрината и двойните матирани стъкла, се мярка лицето на антипода ми. Аз съм откровен и леко циничен висок брюнет с тигрови очи, монашеско телосложение, без никакви потомствени връзки освен на обувките. Той е среден на ръст благообразен синеок блондин, прокурорски син – мой съученик и към момента международен аферист. Кара тежък скъп джип, който никога не би видял друг път освен магистрала и живее в хубавичък нов мезонет, по чиито стени вече се забелязваха радиалните пукнатини от икономисаните материали. Би изглеждал хищен като поведение, ако от самодоволните му сини очички не лъхаше такава безмерна и наивна глупост. От десет години е в морганатичен брак с наша съученичка, внучка на татов номенклатурчик от първи разряд, и явно е решил, че невидимата граница на нашите и вашите е прерастнала в кастова. До него е мозъкът му, също адвокат, приличаме си донякъде и като външност и като характери, но основната ни разлика е, че той играе със законите на държавата за извличане на максимална лична полза, а аз – със законите на обществото, които винаги са две крачки напред.
Тази деликатна област на невидими противоречия всъщност ме доведе до задачата ми. На пръв поглед в инженерните дела няма къде да се шикалкави с цел съществена печалба, но само на пръв. Стойността на работите би могла да се повиши няколко пъти в зависимост от техническото решение. По Сталиново време на това са му казвали вредителство и вредителят с бяла престилка още при минимално подозрение е заминавал към една чудна сграда, на която по странен каприз на архитекта са сложени решетки в интериора. Разстрелите обаче отдавна не са на мода, а и как би могло да се определи кое е по-голяма вреда за интереса на несъществуващото общество – дали няколкото месеца повече работа за нещастниците, които ще си изхранват с разликата в бюджета семействата година и нещо, или създаването на огромен пулбичен дом в планините им, в който рано или късно дъщерите им ще търсят препитание.
Русокоското отдавна отдавна беше усетил, че гопързалят. Даже щедрият бюджет на офшорните му покровители, с който следваше да се построят три пъти повече сгради, се беше оказал усвоен до стотинка, без нищо насреща. Тогава работех за изпълнителската фирма на обектите му и директорът й предизвикваше искрената ми възхита със семплия и изискан начин на изстискване на пари от глупавото пале. Чудех се кога ли скъпият джип на съученика ще бъде „катастрофиран” някъде. Точно тогава той взе привичната ми извън часпрома леност за непреодолими противоречия с началството и опита да ме вербува в своя полза. С директора се разбрахме без думи и изведнъж се оказах експертен персонал без ръководни функции в адвокатска кантора.
От деня, в който прекрачих прага й, висчки хитрини на бившия ми директор започнаха да получават отлична технико икономическа обосновка, а косата на съученика взе прогресивно да побелява. По някое време офис – мениджърката му ме прелъсти, за да получи по-ясна информация за ситуацията на шефчето и получи – от преровените документи по бюрото и в компютъра ми излезе, че изпълнителската фирма работи даже на загуба. Старата лисица нямаше да катастрафира фукльото, щеше да го накара сам да си пусне оловото.
Подлостта има разни измерения и обосновки. Инфлацията, в която всички държави напоследък живеят, от една страна е подлост към спестяванията на обедняващите й редови граждани, от друга – защитна реакция на поставените на колене от корпорациите правителства, от трета – висш начин за постигане на социална справедливост, защото от памтивека е известно, че богатите стават все по-богати, а бедните, все по-бедни. Моята подлост отчасти е оправдана с инстинкта на копелето към благородника, това, което той има по рождение, а дедите му са набавили с непочтени средства, мога да добия само с подобни средства. Но предпочитам да се оправдавам с много по-простия природен закон, че (умствено) слабите нямат особен шанс пред силните и стават техни жертви. Или че съм инструмент на божието възмездие, след като ми се предоставя възможност.
Днес е ден петък. Преди два дни петролът достигна 130 долара за барел Брент, а в този черен последен ден от седмицата удари 150. Сутринта написах един страховит доклад до шефчето, след което се затворих в которката си, отворих си бутилка уиски и пих, сърфирах и пуших до обяд. Към 13 часа дойде разтревожената фръцла, направи ми свирка, ударих и една патка и й дадох диаграмка с една красива експоненциална крива, която трябваше да зазвучи като погребална камбана за бизнеса на съученика. Накарах я да ми донесе още пиене. Сега е 18 часа и вече в кръвта ми се плискат 700 грама твърд алкохол, съчетан с исполинско количество никотин в мозъка. Отсреща русокоското и мозъкът му заседават вече трети час с някакви хорица. В нета гръмна новина – ислямски екстремисти са овладяли покрайнините на Баку, а по петролопровода към Тифлис има серия пробиви, които ще се отстраняват месеци. Ако продължа да пия още два часа сигурно ще стана свидетел на исторически миг – срива на първия опит да се управлява света посредством единна валута.
Отсреща се размърдаха,даже доста живо. Фръцлата отвори вратата ми, но веднага притвори – разбрах, търсят шофьор, съученичката, внучката на дядо катастрофирала тежко. Полиция очевидно нямаше да се вика. Вземат ме за подкрепление, макар и пиян, а може би точно поради това – на един фирмен купон показах чудеса с Макаров и бирена кутия. На мястото виждаме разтрепераното момиче, бяха я изтласкали от пътя, но май не само това й бяха причинили, прическата й беше силно раздърпана. Прибираме се в София. Джипът спира до квартирата ми. Оставят ме да изтрезнявам.
Към полунощ иззвънява телефонът. Викат ме да участвам, най-накрая, в заседанието. Пристигам с такси, в момента в който отварям вратата на офиса, прозвучава изстрел. Доблестта на съученика стигнала за това, да си отнеме сам живота. Каза мозъкът му. Остатъка от нощта прекарах пред компютъра. Петролът достигна 200 долара за барел. С утрото във фоайето прозвуча още един изстрел, мозъкът също си направи харакири. Чавес и Медведев обявили забрана за износ на петрол от страните им. Европейската банка обяви референтен курс от 4 долара за евро.