автор: entusiast

Тони, както му казваха преди или ефрейтор Георгиев сега, пишеше писмо. Полулегнал под цъфналата ябълка усещаше затоплящата се земя. Пролетта настъпваше. Пишеше на любимото момиче. Или по-точно се чудеше за какво да и пише.

-Пиши ми за всичко, за ежедневието ти, за твоите мисли, за чувствата, за хората с две думи за всичко в теб и около теб- му каза тя на раздяла.
Тони, както му казваха преди или ефрейтор Георгиев сега, пишеше писмо. Полулегнал под цъфналата ябълка усещаше затоплящата се земя, пролетта настъпваше. Пишеше на любимото момиче. Или по-точно се чудеше за какво да и пише.

Пиши ми за всичко, за ежедневието ти, за твоите мисли, за чувствата, за хората с две думи за всичко в теб и около теб- му каза тя на раздяла.

Тони гледаше слънцето и му се радваше. Пролет, след нея лято и.......стига с тия глупости УВО! Дотук беше написал само началото: Мила Ани!

Ежедневието, какво за него, нима ще го разбере? Ставаме рано за сутрешния тръс, тука му викат физзарядка ( това май е от руски). Или по точно, стават само новобранците. Другите лежим и се правим на печени. Обикновено не ни хващат, освен ако не е наряд лудия капитан, който ни изритва с кубинките от леглата и продължава да го прави, докато не ни изкара на плаца и не ни стопи лагерите от бягане до закуска за назидание на другите. Това май не трябва да го пиша, помисли си Тони, звучи детски и няма да го разбере. Задраска изречението с две плътни линии. „Знаеш ли?",-продължи писмото си той- „Изведнъж открих, че мога да пиша добри стихове, или поне по-добри от на другите. Тук всички са се разписали, не знам защо, може би им липсва красотата. Пишат по стените имената на любимите си, градовете и селата си, а често се срещат и стихове, покрай безкрайните дати за уволнение." Да, това трябва да и хареса. „ Ако някой ги чете, моите стихотворения, ще му предам част от любовта си към тебе и той ще си спомни за обичта си към някое момиче някъде."
Ефрейторът спря и прочете редовете си. - Нее- много лигаво се получи, а и ВКР-то си няма работа и заедно със свръзките, като седнат да пият четат писма, защото им е
развален телевизорът. И утре: Ефрейтор еди кой си три крачки пред строя, кофата, парцала и хайде поста да почистиш може и да боядисаш бордюрите. Но после реши да продължи; „ Ако ме хванат, че драскам по стените може и да отнеса някой арест. Но там не е чак толкова лошо. Мога да съм сам. Обикновено си избирам един ъгъл и макар че е тъмно и мрачно седя и наблюдавам отвисоко целия полк. Виждам всички кафеви и зелени бубулечки как се преструват, че правят нещо по 8 часа на ден. После зелените си излизат, а ние кафевите се чудим откъде да си намерим нещо за пиене. Намираме си, после се крием с бутилките един от друг на групички. Зелените също си купуват, карат жените си да направят салатите. После ги набиват и си лягат с тях. Ае кафевите се обичаме сами себе си. Или по точно образите от снимките на любимите и момичетата от списания или вестниците.

Не мога да ги разбера военните. Имам чувство, че всеки от тях е различен човек вън и вътре зад стената. Лейтенант Танков по цял ден се надува като герой от екшън и се чуди кой кафяв да набие. Вечер същия човек готви на жена си и трепери под очилатия и учителски поглед. Неговия приятел лейтенанта на когото му викат „ Нинджата" твърди, че можел от всеки кафяв да направи бойна машинка. През деня се оглежда постоянно за кафеви в издънка. Щом под пияния му поглед попадне жертва следва команда : Преса! След нея удар в корема и черна пелена пред очите на потърпевшия кафяв. А колегите му зелени го бъзикат, че е девствен.

А не става дума само за тях. Например якия писар с татуировките също се чуди кого да тормози, а е войник като всички нас. За да изляза в последната отпуска, когато те целунах след едногодишна раздяла, трябваше да измия цялата канцелария, за да ми даде книжката с разписаната отпуска. Направих го. След това ми струпа един огромен куп с мръсно бельо и поиска да го изпера. Аз се изплюх отгоре. От там ми беше сцепената устна и затова ме боляха гърдите. Не съм падал, както ти казах. Между другото тук всички „падат" често и си прищипват до счупване пръстите, после излизат в отпуска по болест. За счупен пръст дават 15 дена. Но след този случай писаря ме остави на мира. Чух го да казва на останалите стари: Оставете го на мира, тоя е най гадния шестак. И наистина ме оставиха, но те и без това скоро се уволняват.

Висшиста ни говори за една книга в която героя също е войник. Та героя казвал, че с всеки един един в армията си удължавал живота, но той е бил пилот. А тогава е имало и война. Аз си мисля, че всеки един ден без теб, всеки един ден зад тези бодливи стени и в тези отвратителни кафяви дрехи се равняват на 10 в истинския живот. Значи досега за една година тук, са ми отнели десет години от моя живот".

Войникът спря да пише, прочете редовете си и запали цигара. После докосна с длани младата трева и си припомни първото си писмо от казармата. Тогава онова почти непознато момиче му беше отговорило: Много ми хареса твоето писмо, но нищо не разбрах от него". Тони не и писа повече. Не вярваше, че и Ани ще разбере това писмо, може би и той не го разбираше. После пак се сети за стаята на свръзките, за ВКР-то и за дебелия писар с татуировките, който пиеше заедно с тях. Задраска всичко написано. Какво всъщност искаше да каже с това писмо? Извади нов лист и написа:

Мила Ани!

Обичам те!
Моля те, чакай ме!


Тони!

След това запечата отдавна написания плик. Чу се щракане на затвори. Това е смяната. Трябваше да си облече шинела и да тръгва към поста.

Вечерта свръзките, ВКР-то и татуирания писар първо се разсмяха на неговото писмо. После всеки се замисли за нещо свое и алкохола остана недоизпит за първи път.