автор: radi_radev19441944

В памет на Гошо Гърдев



                    „ Измислих си празник за двама”
                             Светла Караянева

Наложи се да остави лицето недовършено, защото не се получаваше това, което иска. Общо взето беше специалист по рисуване на голи тела и реализацията не създаваше проблеми, но с лицето така и не успя да се справи, поради което на мястото на главата си остана празно бяло петно. Не че беше невъзможно да се нарисува моделът такъв, какъвто е, но търсеше нещо по- различно и определено не знаеше какво. Иначе самият модел не беше лош: млада жена с красиво тяло, абсолютно подходящо за правене на добра картина, дори ставаше за еротичен модел, но в лицето, както и при всички останали модели съзираше отчайваща пустош. Освен изобилие от гримове и елементарна козметика, друго като че не се забелязваше. Нещо се губеше. В действителност изобщо не се сещаше какво се губи. Не го изкушаваше нито Мона Лиза, нито замечтания образ на Олимпия от Мане, нито Одалиските и очарователните Венери на Енгр. Търсеше друго, но какво?
Когато приключи с торса и отпрати модела, тя доста се учуди, че лицето остана недовършено и не се отвори въпрос за секс, което вероятно не беше характерно явление, но прибра парите и си замина. Остана сам да си блъска главата с проблема, а освен това алкохолът беше на привършване- една доста неприятна тенденция, понеже в полунощ магазините, продаващи алкохол не бяха в непосредствена близост и се наложи да потърси изход. Разбира се, предпочиташе твърд алкохол, поради преимуществата от едно сериозно напиване, от което имаше належаща нужда. В противен случай все го притискаха мрачни мисли и често поглеждаше през прозореца на ателието, което се намираше на таванския етаж на блока; занимаваше го странният въпрос какво би се случило, ако полети надолу; отговорът не можеше да бъде еднозначен, поради подозрението, че смъртта на конкретна личност или безличност изобщо не изключва всички възможности и съществува реална опасност да се събуди в черупката на охлюв или в обвивката на примитив- една вероятност, която от гледна точка на охлюва може би е желателна, но от негова гледна точка не можеше да се каже същото. Въпросът какво предстоеше да се случи след онова беше достатъчно налудничав, но и достатъчно занимателен. Нямаше отговор и не можеше да има: червей, гном или членестоного- една не особено въодушевяваща перспектива.
Точно срещу празника той направи някои покупки и реши да отпразнува в ателието, защото последните му прозрения бяха, че е все едно къде ще отпразнува. Изобщо, напоследък все по- често се утвърждаваше идеята, че всичко е все едно. Така или иначе във всички случаи се очертава, че ще бъде сам и няма значение къде ще се напие- там, тук или някъде другаде.
Празникът си е празник и трябва да се посрещне по подходящ начин. Вероятно чрез напиване. За да бъде още по- тържествено, съобрази да купи елха, закичи я и нареди масата с необходимите блюда: ястия, предястия, следястия, също и бутилки в достатъчно количество. Жената- модел в един момент си помисли, че поради изобилието на софрата, ще бъде поканена да остане и си тръгна доста недоволна, когато това не се случи, но той бе забравил да я покани и наистина след това се чудеше защо не го направи, след което бързо се примири и зачака. Нямаше представа какво чака. Естествено, никой не би се сетил да дойде тук по това време, за да празнува заедно с него, а и да се сетеше, едва ли би го направил, но въпреки всичко бе подредил масата за двама и после му хрумна, че го е направил паради особената тържественост на големия семеен празник. В един миг си помисли, че би било още добре, ако се намери някой малчуган да лудее около елхата, но знаеше, че няма как това да се случи и бързо го отхвърли зад границата на реалностите.
Това състояние продължи много време. Непрекъснато се сещаше за картината и се дразнеше, че не може да хване нещо характерно в изражението, което в отделни мигове преминаваше през мъглите на сънищата и гаснеше някъде в периферията без да остави следа. И сега, и при други случаи бе забелязал, че изразът на лицето се губи и когато стигнеше до момента да наложи последните контури, нещо се скапваше, богинята чезнеше зад завесите от недостъпност и от платното го поглеждаше сладникавата маска на стандартна усмихваща се кукла.
Не можеше да продължи. Безсилието го отчайваше до полуда, а в същото време непрекъснато чуваше от преизподните онзи неистов писък на скочилата през терасата млада жена, който една вечер прониза тишината на заспалите бетонови чудовища и секна в океан от безмълвия.
Не помнеше от кога не беше хапвал нищо- вероятно още от тогава- и не усещаше никакъв глад; то беше по-скоро жажда, която утолявайки със завишени алкохолни дози, стигна до едно перманентно състояние, в чиято мрачина се опитваше да открие усмивката на своята тъжна Олимпия. Тя все му се изплъзваше. Опитваше се да я догони нощем в тишината на крайречния булевард или край оградите на смълчаните улички в Стария град, виждаше сянката и зад всеки ъгъл, но когато я достигнеше, се оказваше, че това не е тя; посрещаше го маска от мълчаливо любопитство или студен присмех , но нея я нямаше.
„ Какво желаете?”
„ Съжалявам, припознах се…”
Търсеше я в меланхолията на задименото от цигари ателие: по таваните, по стените, по ъглите, сред занемели сенки от паяжини и еротични миражи; през мъглите от крайно изтощение се нижеха призраци, но те нямаха лица- парчета от плът и преплетени бедра- бледи и разлюлени в пихтията от въображаеми коптуси- танцуващи и отминаващи, заедно със стонове от неосъществени оргазми.
„ Какво бихте желали?...
„ Бих желал… Бих желал…
Представата за образа непрекъснато се губеше. Тялото стоеше изправено и обезглавено в рамката и непрекъснато му напомняше са своята бездуховност. През въображението му се нижеха познати образи от излинялата класика, където търсеше нещо, но не намираше нищо. Нямаше я нито при Сезан, нито при Леонардо, нито при Мане, нито при Майстора. Безмълвни лежаха в своите рамки прекрасните тела на Модилиани, но не съобщаваха нищо. Не беше тъжната Одалиска на Енгр, не беше Викът на ужасената безполова фигура на Едвард Мунк, която те хваща за гърлото. Не беше Свинарката на Златю, която те кара да завиеш. Не беше, не беше…
Но тогава какво е?
Каква би могла да бъде Афродита или Астарта или Евридика? Каква би могла да бъде Саломе или Нефертити или Савската царица? - Все въпроси без отговори. Не можеше да бъде нито Теодора, нито Месалина, нито атинянката Тайс, нито Ахинора. Нямаше как да бъде свързана с меланхолната красота на Мерилин Монро или Даяна Спенсър. Нямаше как…
Нищо не се получаваше. Образите се размазваха и се губеха някъде сред галактиките и бездните на своето отдалечаване, а наоколо се разстилаше неподвижна пустош. Пространството се изпразваше от съдържание; нямаше никой нито тук, нито там; отвътре някакъв предпазен клапан щракваше и блокираше в пълна невъзможност.
Не можеше да се търси и между простосмъртните. Често скиташе по улиците, заглеждаше се в младите жени; понякога ги спираше и заговаряше, а те го гледаха недоумяващо. „Луд”.
„ Не, не съм луд – обясняваше спокойно той- художник съм и търся едно лице, което много ми трябва”.
„ Но какво лице търсите?”
„ Не зная”.
Те отминаваха смеейки се, но понякога проявяваха интерес.
„ Не е ли то моето лице?”
Действително не знаеше какво търси. Знаеше само, че това тук наоколо не е онова. Материалът е твърде традиционен и твърде безличен.
Не можеше да се открие и между фаворитките на шоубизнеса или филмовите звезди. Твърде много изкуствен материал съзираше в техните изяви. Изпод пластовете грим обикновено лъсваше нещо съвсем елементарно.
„ Търся едно лице”- обясняваше той веднъж на една от регионалните фаворитки, спечелила конкурс за красота и ангажирана от няколко модни централи, а също така участваща неизменно в рекламните клипове на местната телевизия.
Тя спря учудено на входа на офиса.
„ Какво лице търсите?”
Той я загледа много внимателно и не откри нещото, което искаше. Видя само един качествен продукт на рекламата. Не, не беше това.
„ Съжалявам, припознал съм се”…
„ Припознали сте се в мен?”- недоумяваше тя.
„ Да, във вас…”
След дълго лутане успя да се добере до една филмова звезда.
„ Какво желаете?”
„ Трябва ми едно лице”…
„ И мислите, че това лице е моето?..- усмихна се вяло тя.
В момента на усмивката забеляза нещо фалшиво; само за миг блесна и се покри. Много издайнически са тези усмивки понякога.
„ Не, вече не мисля. Извинете!..”
Обикаляше театри, модни централи, фитнес- зали, балетни театри, музикални театри, консерваторията… Спираше се и разговаряше с блестящи жени. Видя много красиви и одухотворени лица, но в момента когато започнеше диалогът, нещо се срутваше в облаци от прах.
„ Търся едно лице”
В същата секунда неизменно го поглеждаше безизразна маска- нещо студено и неангажирано с дъх на ледена пустиня.
„ Съжалявам, май не сте попаднали където трябва…”
„ Наистина е така. Извинете!”
„ Но кой сте вие?”
„ Художник съм.”
„ И какво лице ви трябва?”
„ Не мога да кажа. Не зная?”
Тя го заливаше с внезапен смях и подминаваше.
Не можеше да я открие и сред богините. Афродита, Персефона, Деметра, Атина Палада. Техните лица го наблюдаваха сериозни и загрижени от платната на известни майстори и от пиедесталите на своята недостъпност. Застинали лица от камък и бронз.
Нямаше как да бъде намерена и сред дъщерите на Атлас. Нощем се взираше в Плеядите, но те не му говореха нищо: Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа.
Те мълчаха или го заливаха със светлина от светлинните години на своята божественост, но твърде далече и твърде високо. Винаги когато се опиташе да пресъздаде впечатлението си на платното, нещо там се губеше, очарованието се сриваше и от рамката го поглеждаше с подканящ поглед поредната усмихваща се кукла.
В своето усилие да извика образа, той отхвърляше от себе си всички жени, които съставяха доскоро обкръжението му. Те все повече не му харесваха и той знаеше, че това не е вярно, защото бяха красиви и интелигентни, но не можеше да преодолее това отрицание вътре в себе си и постепенно наоколо се оформяше една ледена пустош. Дори в картините, които нахвърляше набързо в паузите след всяко усилие да преодолее себе си, се забелязваше това заледяване и то имаше своето продължение в нормалното общуване; звездите също блестяха с леден блясък. Нямаше представа на какво се дължи това, но хората, които срещаше по улицата, особено нощем по заспалите булеварди, особено в светлините около коледните празници му изглеждаха невероятно тъжни гротески, а смеховете им кънтяха като трясък от ледени сталактити. Старите му приятели, забелязвайки нещо странно в поведението му, се отдръпнаха или по- вероятно той се отдръпна от тях, защото присъствието им, отличаващо се с разговори за обикновени баналности- рибени или футболни изяви, любовни приключения- все повече го отегчаваше. Понякога сядаше за кратко време в някой бар, но избираше най- отдалечения и тъмен ъгъл с надежда да се спаси от инквизицията на музикални шумове, които налагаха неизменно своето натрапчиво участие. Естествено, много от посетителите го познаваха, а някои сядаха при него като стари приятели, само че той се чудеше от къде произтича това познанство; явно беше забравил.
„ Познаваме се”- твърдеше една млада жена със смугла красота и седна при него преди още да бъде поканена. В първия момент дори я взе за проститутка, но после се сети, че вероятно е една от многото му приятелки и модели, с които някога бе имал достатъчно контакти.
„ Да, разбира се, заповядай”- отговаряше той с вежливо безразличие, но подробностите относно нейната личност се губеха сред проблясъци от угаснали спомени.
„ Познаваме се- повтаряше тя- позирала съм ти няколко пъти”.
„ Но да, спомням си”- казваше той, макар че обикновено нищо не си спомняше.
Много рядко в спомените изплуваше фрагмент от стара картина, или креватна изява, с които правеше някаква смътна асоциация. Често дори и това не успяваше да направи. „Но да, заповядай! Добре, че се обади, защото тъкмо сега имам нужда от модел за голо тяло, разбира се и от секс, което би трябвало да ти е ясно. Какво ще пиеш?”
„ Едното свързано ли е непременно с другото?”- усмихваше се тя притеснено.
„ Не, никак даже не е свързано. Може без едното, може и без другото, може и без двете. Не съществуват проблеми.”
„ Аха, тогава бих пила едно бяло вино”- поясняваше тя и кръстосваше крака по своеобразен начин. Заучен маниер. Стана му смешно, защото се сети за една впечатляваща реплика от негова позната в литературните среди: „ Зная да кръстосвам краката си по хиляда начина.”
Наистина при определени обстоятелства начина на кръстосването на краката в един бар играе съществена роля при мъжко- женските взаимоотношения.
Но той бързо забрави за кръстосаните крака, дори съвсем забрави новата си гостенка и вниманието му се разпиля в множество посоки, заедно с парчетата от образи, които бе събрал за секунда, докато мислеше за нея, след което някъде се изсипаха отломки и в същия миг забеляза в прозореца следа от гаснещ метеор, а в паузите след всеки такт на един много бавен блус пристъпяше мълчанието.
Тогава тя отново премяташе красивите си крака и ги кръстосваше в обратна посока. Наистина едно изкуство, което си струва да бъде усъвършенствано.
„ Значи търсиш модел, който освен това да поеме и други задължения”- подхвана отново тя, очевидно притеснена от мълчанието му.
Гласът и го сепна и го върна към настоящето.
„ Така ли се изразих? Извинявай, може би малко съм се поувлякъл.”
„ О, нищо лошо няма. Това по принцип влиза в регламента”.
„ Освен това търся и…”
Отново замълча, защото не знаеше какво търси. Понякога за секунда осъзнаваше, че жената срещу него освен красива е и достатъчно интелигентна и дори си спомняше кратки епизоди от предишните и изяви, но после отново изпускаше нишката.
„ Търсиш какво?”
„ Едно лице, което загубих някъде.”
„ Загубил си едно лице?- усмихна се тя- Да не би да си загубил съпругата си?”
„ Не е това. Съпругата си съм загубил много отдавна. Но не тя ми липсва.”
„ Може би любовница?”
„ Може би, но не е сигурно. Май нямам и любовница; нямам представа какво е.”
Тя се замисли и вдигна чашата с виното, която и поднесе сервитьора.
„ Много сложен проблем. Вероятно не бих могла да заместя търсеното лице”.
„ Вероятно е така- потвърди той- но да вървим.”
Общо взето подобни епизоди се повтаряха спорадично през различен период от време. Някои идваха; други си отиваха и той бързо забравяше за тях, а по всичко изглежда и те го забравяха, защото рядко се завръщаха повторно. Но тази, която очакваше не се появи никога. Въпреки всичко срещу Коледа софрата бе подредена и празникът за двама се оформи, макар че вторият все го нямаше. Дори постави стол срещу себе си и напълни чашите, после вдигна някакъв въображаем тост.
Напоследък се засели окончателно в ателието и много рядко отскачаше до къщи, където отново не го чакаше никой. Това беше един студен дом с много празни стаи, където от всеки ъгъл го наблюдаваше отсъствието на някой. В ателието ситуацията беше доста по- различна. Тук можеше да се срещне с всички. Това бяха най- вече негови картини и няколко скулптури, които заемаха цялото пространство по коридора, стълбището и самото ателие. Мястото за движение беше сравнително ограничено. Не се чувстваше самотен, защото от всички страни към него бяха устремени нечии очи; това бяха очите на собствените му рожби; той така наричаше картините си- и те изцяло заместваха липсата на мнозина титуляри- в повечето случаи портрети и голи тела на жени, които някога бяха идвали и после си отивали, оставяйки тук частица от себе си. Неговата работа беше да сглобява частиците.
Беше забелязал, че те не се застояват тук много време. Констатираше неизменно, че има странната особеност да отчуждава хората от себе си. Отначало ги водеше любопитството, може би известни влечения към изкуството или по вероятно съблазънта от близък контакт с творческа личност и непреодолимата охота към разсъбличането, характерна за повечето жени, превръщащи ритуала по това разсъбличане в истински празник за тялото и душата, но то продължаваше известно време, след което угасваше. Констатацията, че този ритуал е свързан най- вече с определени трудови мероприятия, че това е част от професията на художника и не винаги се отнася до сексуални излишъци, нито пък до особени емоционални състояния- една рутинна дейност- свързана със задълженията, се потвърждаваше непрекъснато без да впечатлява когото и да било; постепенно гаснеше първоначалния ентусиазъм от всякакъв емоционален контакт, за да се наложи рутината и в края на краищата те си отиваха като след обикновен работен ден, понякога временно, понякога за винаги, но във всички случаи оставяйки нещо от себе си: картина, скица или сянка от присъствие.
Разбира се, не проявяваха желание да останат завинаги; това изискваше особена нагласа, която обикновено липсва и не може да бъде компенсирана с друго; заминаваха си често плачейки, но без съжаление, защото схващаха инстинктивно, че тук тегне сянката на обреченост.
Обикновено по празниците- най- вече тогава- той оставаше сам със своите картини. Тази самота отначало го измъчваше, но после установи, че не може без нея. Тя се оказа незаменима партньорка. Обикновено, когато си устройваше „празник за двама” вторият беше неговата самота- тук на масата- лице срещу лице.
Постепенно с напиването тя добиваше конкретен образ. Виждаше я срещу себе си и не можеше да си обясни как се е появила. Оказа се, че е невероятно красива. После се сети, че е същата онази, която търси непрекъснато напоследък и със сигурност е дошла да позира, което много го зарадва. Премести статива наблизо до себе си и докато обръщаше чаша след чаша, нахвърляше върху платното щриха след щриха. Образът започна да оживява. Имаше усещането, че очите и го наблюдават внимателно и в тях бе стаена цялата меланхолия и цялата нежност на света. Опита се да я заговори:
„ Чаках те. Защо толкова се забави?”
„ Бях тук, но ти не ме виждаше”- отговори тя.
„ Коя си, търсех те навсякъде?..”
В минути на просветление му се изясняваше, че разговаря сам със себе си и тогава не можеше да продължи, защото образът се губеше, но бързо съобрази, че след поредната чаша всичко си идва на мястото. Главата му се разшумяваше, в стаята наставаше раздвижване, някакви призраци се разхождаха по коридорите, една сянка се плъзваше по стената и тя отново заставаше отсреща; наоколо надничаха ириси от чезнещата и усмивка.
„ Не си отивай, имам нужда от теб!”
„ Налага се.”
„ Хубава си; не мога да се лиша от присъствието ти.”
„ Би било по- добре, ако можеше да се лишиш.”
„ Чуваш ли капчуците по ламарината? Някой ходи по покрива. Вън е студено: сенки в прозореца, вятър в комина. Остани!”
„ Не мога”.
„ Остани! Ще ти направя най- красивата картина на света.”
„ Не мога”.
„ Ще ти направя замък на Олимп, ще ти направя скулптура в алеята с кестените, ще ти направя…”
„ Не мога, не бих могла…”
„ Ще ти подаря звезда от съзвездието Лира, цветя от градината на боговете, парче от Луната, песен от Орфеевите тържества…”
„ Но как бих могла, но как?..”
„ Остани! Остани! Ти си единствената…”
Той си доливаше поредната чаша и я изпиваше до дъно. Накрая започна да пие направо от бутилката. Отвори и втора бутилка. Докато пиеше, пред него преминаваха миражи и сенки от пеещи музи, а тя го наблюдаваше усмихната; виждаше я запленена от любов и усмивката и ставаше все по- нежна. Виждаше я как танцува из стаята, как се приближава и го прегръща, и всичко се сливаше в един безкраен миг- най- последния.
Нямаше да го изостави- не. Една неповторима радост се разливаше по цялото му тяло и стаята се изпълваше с копнежи. Намираше образа и навсякъде около себе си и го запечатваше на платното. Той пиеше все повече и повече. И все по- бързо рисуваше. Мъглите се вдигаха и просветляваше. През бездните се посипваха звезди и звезден прах. И ставаше все по- светло и все по- топло, докато се превърне в един безкраен празник. Празник за двама.
… Намериха го на следващия ден пред статива притихнал и неподвижен с най -щастливото изражение на света. Край него се търкаляха празни бутилки.
От рамката се усмихваше загадъчно една прекрасна дама.
Нарамила коса…

Р