автор: sol_lam

Усещам се прободена от котви
на чужди страсти цял поток.
Далеч е дъното, а моят пък товар са
десетки водорасли от стомана,
полепнали по смолното ми тяло.
Като за линч приготвена, аз чакам
да ме посипят белите пера
на ангели, оскубани от гларуси.
Но само Ной е можел да се рее
без цел и без посока толкоз време,
защото бил е кораб той без котва
и Бог му пратил котва - планина,
а аз копнея да ми прати дъжд
вместо смола,
а аз копнея да ме чуе вече
не с мойто "моля" от полууста,
а с "искам", изкрещяно пагубно,
нахално и отчаяно
от моята лакирана кърма.