автор: Ljastoviza

Подмина дъгата, подпряла на куха тояга коляно разбито -
преглътнеш ли удара, с който те среща Земята,
когато се мъчиш да литнеш,
жигосан, дъхът ти ще лизне вълчето,
което в душата зачена обидата.
Стигне ли само димът за ковача, желязото хванал за гушата,
гнева да излее в пресъхнали сънища
вместо на чашка пред кръчмата,
хладни юзди ще издъхнат в дланта на предателя.
Вардят, безсънни, очите на дребните камъни, долу, край моста,
кола да обърнат,
а пътят, насечен от празни бразди в опустелите нощи,
по реката се гъне и пъшка;
дъгата, подпряна на куха тояга, с коляно разбито сънува
и дърпа каруца със тихи надежди -
не иска да знае, че кратък е скокът ни земен към слънцето.