автор: mentolka

Тъмно е, много много тъмно. Един от онзи дни, в които имаш усещането, че небето просто ще те захлупи. Ще протегнеш малко по-високо ръката, с която държиш чадъра, и той ще докосне някой силно наелектризиран облак и ...
Като дете, в такива дни, не смеех да пресичам улиците. Мислех си, че ако стъпя на трамвайната линия, ще ме удари ток, ще стана проводник между небето и земята.
Много интересно вали днес. Нито силно, нито слабо. Спира, пак започва. Хванах се на бас, че до вечерта ще завали сняг. Дано да завали, дано да завали. Ще стане тихо, светло, ще чувам само скърцането на обувките си, само потропването на токовете. И няма да си изкалям крачолите до колената. Винаги го правя, винаги. Майка ми ми се караше, когато бях малка, много малка, със светли панталони ... и винаги напръскана до ушите. Все едно си тичала, казваше тя. Ах, как ми се искаше да й кажа, че съм тичала, тичала, тичала. И сега ми се иска ... да тичам, да избягам, да не се обръщам. Дъждът да щипе широко отворените ми очи. Защото няма да ги затворя, няма. После ще се стича, като сълзи, а може и сълзи да са. Но хубавото е, че никой няма да разбере, всички ще си мислят, че лицето ми просто е мокро.
Мълчи, пак мълчи. Всичко мълчи ... само проклетият дъжд бучи в ушите ми, бие по прозорците. Още се страхувам да стъпвам по линиите. Сега обаче се страхувам да стъпвам и по капаците на каналите, всяка плочка, квадратните капаци на шахтите, пукнатините в асфалта, паветата. Най-много мразя паветата. На нещастие е да стъпваш върху пукнатини, много е лошо, много. Носи нещастна любов, 7 години. Да, ама нямаше кой да ми го каже по-рано. Трябваше сама да го открия. Да стъпвам между плочките, по напуканата пръст на поляната на село, на линията между мокрия и сухия пясък на плажа. За да разбера, че ще си остана сама, за да се справя сама, да се боря сама.
Сега вече не настъпвам пукнатините, но все още съм сама. То след толкова години безогледно ходене по всичко сигурно са ми се събрали хилядолетия нещастна любов.
Същото като с огледалото е. Да, като го открих и махнах вички огледала от къщата. До едно, даже и огледалните стъкла на очилата си смених. Сега се оглеждам само в очите на другите. Но много рядко се виждам. Обикновено е празно, няма отражение.
Онзи ден срещнах един старец на улицата, понечих да се огледам в неговите очи. Беше кротък, прегърбен, мърмореше си нещо на пейката в парка. Седнах до него, опитах се да го заговоря, но напразно. Той прехвърляше греховете си, като зърна на броеница, 79 ... 89 ... 100 и после от начало. След като почти се бях отказала, той се обърна, погледна ме. Толкова исках да разбера, как изглеждам, да се огледам, без да счупя огледалото. Ето, обръща бавно глава към мен, вече виждам едното му око, после и другото, но ... но те са празни, черни, черни като нощ. Не ме отразяват, не се виждам, с ужас откривам, че и те не ме виждат. Потъвам в тях, още, още и още, но напразно – образ няма. Само мъка, мъка изписана по повърхността на тези стъклени очи, стъклени.
И покрай витрини не минавам вече, пресичам ту от едната, ту от другата страна на улиците, избягвам такива с трамвайни линии. Пресичам, после пак, спира ме някакъв полицай, пита ме дали не съм пияна, иска да ме докосне. Не, не можете да ме докосвате, не можете. Може да ми предадете лошия си късмет. Не ме пипайте! Аз и без това си имам достатъчно. Премного. Събирах си го с години ... 25 години. Сега имам за хилядолетия лош късмет.
Същото като с минаването под стълба е. Изхвърлих стълбата от къщата и никога не подпирам парцала за бърсане на пода на стената. Носи лош късмет. Чадърите лежат на шафчето в коридора. Химикалите лежат на бюрото.
Господи, колко черни котки има по улиците днес, пресичам на другия тротоар заради витрината на бакалията и насреща ми – черна котка. Сега, сега, какво да правя ... да се върна, не, не, това носи лош късмет. Да пресека, не мога, ще ... ще мина пред витрината ... А да продължа, как да продължа, тя най-безцеремонно яде от кофата пред мен. Не мога да мина покрай нея. Носи нещастие. Може да ме сполети беда на улицата. Да, най0вероятно така ще стане. Може да ме бутне кола, със сигурност даже ще ме бутне кола. По нагоре е витрината на плод и зеленчука. Трябва да пресека, иначе витрината ще се счупи и ще имам още 7 години нещастна любов, но ако пресека ще ме бутне кола.
Не ми остава нищо друго.
Да, знам какво трябва да направя, знам. Трябва, трябва да ...
„Вие сте с централната новинарска емисия на Нова телевизия. По-важното от деня. Младо момиче беше ударено от гръм в центъра на град Х. днес по обяд. Момичето, отговарящо на инициалите В.Т. беше ударено от гръм. Проводник на стихията е станал чадърът на жертвата, който е подействал като гръмоотвод. От полицията казаха, че са изумени от случая, защото в района на инцидента е имало много високи сгради с гръмоотводи. Трябва да е имала наистина лош късмет, заяви за екипа ни полковник Петров от районното полицейско управление”.