автор: naf_naf

Всичко,
ще повторя: всичко,
до последната точка на историята е вярно,
въпреки че от тирето на първата пряка реч знаехме:
истината няма да ни освободи,
няма да ни превърже,
когато се пошегуваме
със себе си за първи път.
Сърбят ме,
разтворените криле ме сърбят
и впивам ноктите си
във всички думи
останали по гърба ми.
Дера на парчета
всички послания,
които светят във огледалото зад мен,
когато искам да си те спомня
и вдигна коса
високо над тила
протегната като котка
която се привързва към дома
/не към хората,
не към дребните сладки привички
на любовта/
и дебне
всекиго прекрачил нейния свят.
Навън,
навън,
обратно към природата,
под проливните дъждове
със сърце наточено като нокти
и протегнато напред -
да се вкопчи.
Навън,
към щитовидните жлези
към инсулиноболните,
и прединфарктните,
хилави сърца.
Дремело ли е в мене безумието,
което напира да избликне..
Носила ли съм зародиша на любовта ти
и преди теб,
носила ли съм те
паднал под мен
но непоколебим,
когато се впиваш,
когато поправяш написаното от преди,
когато забиваш във мен желанието да летя?
Винаги ще оставаш зад забравеното,
извън всичката любов,
която раздирам на парцали
и свивам гнездо
за това, което някога ще имам след теб,
за всеки, който някога ще сложа на мястото ти
и вътрешно ще се усмихвам
докато моделирам лицето му
да заприлича на теб.
ела тук,
легни във леглото ми,
сред петната кръв,
сред всички други любовници,
които хихикат от стените
и пълзят към теб.

хищните сърца
създават чудовища,
които да ги изядат.
плът от плътта ми,
адът или отрицанието му
ме привличат
повече?..