автор: junel

Като сълза в очите ми
проблясна есента,
а в нея сливаха се
кафявото и жълтото,
за да прогонят зимните ми чувства.
И после се стопи,
а с нея затихна и песента,
с която започваше денят ми
и в ритъма й -
есенно - красив,
танцуваше сърцето...
Една надежда закъсняла
изстена във нощта -
от ръцете й всичко бе отнето.
И чувах само вика
на вятъра объркан,
усещах само ледени целувки.
И сипеха се безжалостно снежинки,
затрупваха града
със своето еднообразно бяло.
Единствено,
като ранички по пътя,
оставаха следите от моите обувки.
Къде отиде прошарената есен,
не чувам шепота
на жълтите листа във здрача!
И защо през зимата
в този град,
всичко е тъй навъсено и онемяло?
И как в такава нощ
да не заплача...