автор: dimension

Тя няма да порасне. Никога.
Точно обратно. Колкото годините й се увеличават, толкова по-мъничка става. Стопява се, стопява се, стопява се. Смалява се, смалява се, смалява се.
Тялото й стана бебешко. Кожицата й изтъня, по-нежна стана, прозрачна, кръвоносните съдчета се виждат. Тънка, фина, гладка.
Бебенце.

Антиеволюция.
Обратен път.
Връщане към утробата.
А може би към пръстта?...

Дрехите й й станаха големи, широки, изхлузиха се някъде зад нея.
Така си ходи – първо без палто, после без пуловер, без чорапи, вече е по бельо.
Пък от година на година сезоните застудяват...
Ако я срещнете по улиците нейде, някоя стара дрешка от децата ви й дайте, облечете я. Ей тъй, даром.
А си има кой да я облича и завива. Да я къпе с успокоителен дъх, да маже кожичката й с балсама на своята единственост.
Тя обаче, вдетенява се, вбебешава се, тръшка се, не отбира.
Ако той я залюлее и й запее тиха песничка, по кожицата й избиват сини петна. И в миг се съсухря. Толкова се съсухря, че се пука и избива някаква прозрачна течност от пукнатините. Солена.
Ако посегне да я погали, остават драскотини.
И от хубаво не разбира бебенцето.
Неразбрано бебенце.
Тъпо.

Всичко й става все по-мъничко, и по-мъничко, и по-мъничко.

Само кръвта й е много. На бебешкото телце 4 литра кръв са тройно повече. Може и много повече.
Тича, тича, тича, блъска, блъска, блъска тая кръв, все по-бързо, все по-бързо, все по-бързо – да намери път, да завземе пространство, а то пространството намалява. Съсирва се в тесничките кръвоносни тръбички, да намали количеството си.
Спъва се, спъва се, спъва се в екстрасистулни прегради, а оная камара в слънчевия сплит, змийско кълбо, дето концентрира отровата, как да я прескочи, как да я премине тая кръв?
Налягането се увеличава. Натяга, натяга, натяга стеничките, все по-горещо, все по-горещо...
Докато дотолкова стане невъзможно да се удържи, че пръска всичко по пътя си.
Свисти, струи, гореща, солена, горчива кръв, клокочи, пирува, ликува, вампирски се киска. Свободна.
Бебенцето е обляно и свлечено на земята.
АкО и да се връщаше все по-назад и по-назад в детството, бебенцето-душа така и не си научи уроците.
Боже, смили се над него...
Защото, на бебенцата инфаркт не даваш...