Имаше едно време един добър човек. Той беше толкова добър човек, но не обясняваше по цял ден на другите колко добри дела е извършил, но и да беше обяснил, те пак нямаше да му повярват, защото го ненавиждаха и казваха, че той е самотен и зъл стар човек и че самохвалствата му нямат край, защото те са направили толкова добри неща, които той дори не е успял да сънува през живота си. И в очите на добрия човек ставаше все по-тъмно и тъмно, светлината все повече се заместваше от тъмнината, и той все повече и повече губеше зрението си, но не спираше да повтаря колко е добър, добър, добър... но вече никой не го слушаше, но вече никой не го слушаше, слушаше и той започна да оглушава, оглушава, оглушава.
В градината на този човек растяха толкова много красиви и невиждани цветя, защото той беше добър човек и много обичаше цветята. През лятото в градината зрееха много плодове-ароматни жълти круши, уханни слънчеви праскове,хрупкави дюли, меки мушмули..., а рано на пролет дърветата се отрупваха с цвят-бели,, розови цветчета хвърчаха из целия град и хората си казваха: Това са цветчета от градината на самотния и зъл стар човек. И се чудеха как в градината на такъв самотен и зъл стар човек може да има такива красиви и уханни цветчета и невиждани по големина и свежест плодове, макар че никой не беше ги опитвал, защото всички в града се страхуваха от самотния и зъл стар човек, но ако ги попитаха защо, не можеха да отговорят, защото самите те не знаеха. Не бяха разговаряли с него от години, още от времето, когато той все още виждаше и чуваше и всеки от тях си спомняше някоя и друга негова дума, но тези думи с времето все повече повече почерняваха и самотният и зъл стар човек все повече и повече почерняваше и те все повече и повече се страхуваха от него. И кой знае как щеше да свърши тази, иначе толкова тъжна история, ако не беше едно момче, което това лято беше дошло на гости при баба си, а къщата на баба му беше точно до къщата на самотния и зъл стар човек... Една сутрин, когато момчето се събуди и погледна към градината отсреща и видя ароматните праскови, които бяха толкова много, че щяха да прекършат дървото, една мисъл мина пъргаво като заек през главата му и се свря в най-замислената и част. Момчето се позамисли, но реши, че едва ли самотният и зъл стар човек е толкова лош, колкото разправят хората, защото хората все разправят едни работи, пък те после излизат съвсем други, а и да е толкова лош, то ще се промъкне през дупката бързо, бързо ще си откъсне няколко, а ако го хванат случайно ще каже, че е било много гладно и учтиво ще помоли самотният и зъл стар човек да му позволи да си плати откраднато. Хипотеза, която то отхвърли веднага и реши да действа, докато страхът от самотният и зъл стар човек не скове мозъка и ръцете, и краката му... Речено сторено. Момчето се промуши през оградата-дърветата образуваха гъста гора, в която почти нищо не се виждаше, изправи се, качи се чевръсто на дървото, за да откъсне онези най-слънчевите праскови и тъкмо, когато си представи, как сладостта им потича в собствената му уста, усети една костелива, трепереща ръка, която го хвана за ризата и чу един треперлив, навъсен гласец, който едва, едва се чуваше:
Какво правиш в градината на добрия стар човек? Защо крадеш добрия стар човек? Защо не поиска от добрия стар човек? Така ли ви учат в училище, да крадете? То се свлече в тревата и понеже не знаеше какво да направи от страх-заплака. Сълзите бяха толкова упоителни и сладки, че то забрави за сладостта на прасковите, за самотния и зъл стар човек, забрави за всичко. Когато се събуди се озова легнал на едно постлано с зелено чердже легло, срещу му къкреше тенджера, от която излизаше ароматна струйка с мирис на гъби, а до печката стоеше самотният и зъл стар човек и си тананикаше нещо.
А-ти вече се събуди-попита го самотният зъл стар човек. Тъкмо навреме, защото ще обядваме.
Не съм гладен-промълви умърлушено момчето.
Как да не си гладен-отвърна самотния и зъл стар човек. Такъв скъп гостенин не се изпуска лесно. Ти си първият човек, който ме посещава от десет години насам, а това е толкова дълго време, млади момко. - И самотният и зъл стар човек се усмихна благо, като се усмихваше собственния му дядо. Странно-помисли си момчето. Уж казват, че е лош, а той май не е толкова лош, поне така изглежда. И момчето се засмя на свой ред. И после приказката продължи в следния порядък: Двамата веселяци седнаха и хапнаха по две паници гъбена супа, най-невижданата супа на земята, после момчето беше изпратено със всички почести, с които не е изпращана нито една коронована особа в Европа, а в ръката си стискаше огромна кошница с праскови, за която, ако не му бяха помогнали случайните минувачи, които веднага разпознаха собственика на плодовете, които носеше, никога нямаше да успее да се добере до родната си къща, където вече го чакаше баба му ни жива, ни умряла, но умираща от любопитство да му разкаже какво има в голямата сива къща и толкова ли е страшен самотният и зъл стар човек, както и е разказвала собстветна майка, защото тя не беше разговаряла с него лично, нищо, че живееше толкова близо, страшни ли са зъбите му и т.н. Но когато момчето и разказа за срещата си със самотния и зъл стар човек, тя толкова се учуди, че не можа да заспи, докато не разказа на всичките си съседки и приятелки, колко добър и услужлив е старият и самотен и зъл човек и как е нагостил нейния внук с най-вкусната и невиждана гъбена супа на земята и как го е изпратил с най-голямата кошница на земята, в която греели най-сладките и уханни слънчеви праскови, които никой никога не е виждал, чувал и кусвал преди.
Цяла вечер градът шумеше и не можеше да заспи. А на сутринта кметът заедно със своите най-верни приближени, зад които тичаха и се блъскаха, пищяха, ръмжаха и се веселяха всички граждани-тихи и шумни, добри и лоши, красиви и грозни, млади и стари, дебели и слаби, богати и бедни, умни и простовати, всички искаха да зърнат поне за миг самотният и зъл стар човек и да му благодарят за неговата щедрост, доброта и да му поискат прошка за дългото си лицемерно мълчание, което го беше измъчвало толкова много години. Та, кметът почука на ръждясалата от времето вратичката, тя болезнено изхърка, но не след дълго на вратата се показа високата и кокалеста фигура на самотния и зъл стар човек, който като видя целия град пред очите си, толкова се развълнува, че ако не бяха го подкрепили приближените на кмета ще се да се строполи от радост. После той много плака и се радва едновременно, и след всяка проплакана сълза зрението му се подобряваше не с часове, не с минути, а с всеки сладък миг, в който той виждаше хора, хора, хора, които му благодаряха, честитяха, какво точно и те не знаеха, но го правеха толкова искрено, че той си помисли, че сигурно е направил нещо добро, което му е убягнало, и в сърцето му ставаше тихо, светло и красиво. Други го молеха за прошка и той прощаваше, прощаваше, прощаваше, галеше малки нежни, детски главици, ръкуваше се със зрели мъже и жени, които носеха на плещите си толкова много отговорности, от които искаха толкова много да се отърват, но не можеха иму се оплакваха , а той кимаше окуражително, ръкуваше се с възрастин господа и дами, които като него не чуваха, не виждаха и какво ли още не, ръкуваше се с младежи и млади майки, дошли с рожбите си, за да им го покажат, защото той беше станал знаменитост за една нощ. Той - самотният и добър стар човек, беше техния светъл ангел, без който не можеха да живеят повече. После кметът го направи почетен член на училищното и читалищното ръководство, получи пожизнена пенсия, пожелаха му да живее най-малко до сто години и да се радва на добро здраве. Най-щастливи бяха, разбира се децата, които хрупаха ароматни слънчеви праскови и бяха толкова щастливи, щастливи, щастливи.
И никой не помнеше кога самотният и зъл стар човек беше станал самотният и добър стар човек, но защо самотен, той не беше самотен, напротив не смогваше да посети всички хора, които го канеха в скромните си домове, за да опита от тяхното скромно, но от сърце поднесено меню. Самият той посрещаше толкова много хора, че се наложи да му зачислят портиер, който да записва всички желаещи да посетят този знаменит дом, този музей на добротата.
А добрият човек грееше от радост, защото зрението му се върна, слухът му от ден на ден се подобряваше, а хората го правеха толкова щастлив, че той забрави напълно, че някога е бил нещастен.