Полека и бавно се измъквам
като охлюв от черупка.
Вдишвам въздух,
сякаш за първи път участвам
в пиршеството на природата.
Кадифени цветя,
мъхести листа,
изглаждат напрежението.
Взирам се в тях като побъркана,
която знае смисъла на живота.
Тя никога не бърка посоките.
Шизофреничните пристъпи
бележат пътя й
към центъра на Вселената.
Подигравателно свити устни
развалят магията.