автор: pastirka

Прочетох нещо симпатично -
прецизно фотографско жури
ще съди строго и критично
коя усмивчица да тури
на първо място във конкурса.
Задачата им не е лека,
зависи всичко от ракурса
и от настройката в човека...
Отплеснах се в слова излишни,
но бързам под секрет да кажа -
в конкурса предновогодишен
аз своя снимка ще покажа.
Реших го на мига, защото
усмивката ми е красива,
а и съвременното фото
ще я поправи, щом е крива.
И като шут пред огледало
усмихвах се, за да тренирам.
Изглеждах някак семпло, вяло
и аз реших да се гримирам.
Извадих вносните помади,
червило на "Ревлон" със блясък.
Не ме направиха по-млада.
Усмивката ми бе от пясък
и се промушваше тревожно
от ъгълчето на устата.
Задачата ми беше сложна.
Тревогата ми пръст размята.
Отчаях се. Но ми остана
надеждата във фотографа.
При него цъфнах вчера рано,
похвалих го със два-три лафа.
Горкият, притесних го даже
със чувството на примадона,
поискала да я покаже
като оная Лиза. Мона!
С треперещи ръце поднесе
мюсю конкурсната ми снимка.
И сякаш треска ме разтресе -
мечта, разплетена до бримка.
Но от албума ми изпадна
потртретчето на мойта баба.
Какви коси и поглед жаден,
сравненията тук са слаби.
Едно усмихнато момиче
с чаровен , романтичен блясък,
след който дядо ми е тичал!
А не усмивчица от пясък!
Изтичах пак до фотографа,
за да поискам, ако може
да ме спаси от присмех. Гафа
е в туй, че някак той ще сложи
зад вносния ми грим с червило
усвимката на туй момиче.
Ще се издам ли? Нещо гнило
ще видят и ... Но аз приличам
на гените си от портрета!
Е, тя е Нела, аз Мария...
Конкурсна работа, проклета!
Зад Маринела ще се скрия...
Но щом с усмивката на баба
спечеля първата награда,
ще дигна паметник. Пред хляба
кълна се! При това с ограда!