автор: jonkata

На камъка вляво
седях,
(той не обичаше топлото)
с тревите говорех и
чаках
пред очите ми малки
да израсне ела,
(все едно чия беше тази измислица).
Ти прикри умело леда
под оредялата си брада,
и в косите ми
вплете
на първия грях
оковите гнили, врече ме
(нехаех тогава,
сега са ми нужни очи на гърба)
в танц неподвижен
да съмвам по тебе.
На вятъра нявга жена,
сега ме на него
продаваш -
(тази игра ми е нужна на мене)
далеч да са
тленните
от моите нежни места.
Седнал на камъка,
гледаш елата…
До теб
закачлив
тананика си
спомен
(кога се сгъсти тази мъгла?)
за смях.