автор: krasavitsa

Мъжът й много обичаше котки. Изобщо животни обичаше всякакви, но котките бяха голямата му слабост. Възхищаваше се на тяхната грациозност, на лапичките, муцунките им. На тяхната независимост, на егоизма им. На тяхната непотребност, защото в града котката е непотребно животно.
Радваха го дори закърнелите им вече инстинкти да ловят мишки. Къде да ги поддържат, тези инстинкти? В града котката е луксозен аксесоар. Абсолютно ненужен, като всяка луксозна стока. Израз на благополучие и каприз. Радваше се много, когато види излегнала се на слънце и доволно протягаща се котка. Нахранена, мъркаща. Символ на безгрижие и задоволство от живота. Колкото и да бързаше, не пропускаше да се спре, за да погали котка. Сякаш те имаха някаква странна власт над него. Обсебваха го, подчиняваха го на собствените си желания, и сякаш точно това му харесваше.
Жените го обичаха заради тази му слабост. Толкова трогателен изглеждаше, така грейваше лицето му, когато съзреше някоя пухкава муцунка да се подава иззад ъгъла. Гледката на мъж, галещ котенце, размекваше сърцата им, изглежда тайничко на всяка й се искаше да е на мястото на котката. Компютърът му беше пълен със снимки на котки, колежките му изпращаха всички котки, намерени в интернет, и колкото и да имаше, радваше се на всяка нова и беше готов да я обсъжда така, както мъжете обсъждат жени.
Винаги беше готов да разговаря за котки, не му омръзваше. Слушаше с интерес историите за котките на колежките си, колкото и да се повтаряха. Кротко сърце, нежна душа, погледът му в такива моменти беше разбиращ, усмивката – сладка. Изслушваше търпеливо и всичките им тревоги, причинени от котешките болести. Не че можеше да даде съвет, това не, защото жена му се грижеше за техния котарак, но пак му беше приятно. Инак за човешки болести не обичаше да слуша, веднага прекъсваше разговора.
И у жена си търсеше непрекъснато котката. Но тя съвсем не беше жена-котка. Беше куче, и по китайския зодиак, и по характер. Беше пряма, честна, вярна. Създаде му дом и го опази през годините. Лаеше, когато трябва. Всеки път, когато крадци наближаваха дома им, или чужди котки се въртяха с навирени опашки наоколо.
Отначало тя категорично отказваше да имат котка. Той не настояваше, просто ги носеше у дома. Първото коте беше много малко и тя каза, че едва ли ще оцелее, много рано е отделено от майка си. Излезе права. За второто каза, че след млякото трябва да му се масажира коремчето. Той се изсмя. Какво разбира тя от котки, нали не ги обича? И това коте си отиде. При третото тя не каза вече нищо, просто се хвана да го масажира. Стана голям и пухкав котарак. Чувстваше се много добре в този дом и много добре разбираше кой го обича. Беше нахален, лаком и самодоволен. Мъжът й му се възхищаваше искрено. Прибере ли се от работа, още преди да се съблече и да целуне жена си, котаракът беше вече в ръцете му, блажено даващ коремче за галене.
Макар и стопанката да беше куче, между тях нямаше проблеми. Котаракът разбираше, че кучето пази и него. Търпеше я със зле прикривано пренебрежение. Кучето беше полезно, то се грижеше и пазеше, но котаракът беше украсата на дома. Чарът и ароматът, символът на престижа и благополучието.
Така минаваха годините. Кучето си лаеше, а котаракът се излежаваше блажено и благосклонно приемаше грижи и любов, горд със своята непотребност. Понякога погледите им се срещаха. В очите на кучето имаше учудване, а в неговите – надменност. И как да не се гордее – всички обичаха него – непотребния. Култът към непотребността в това семейство осмисляше съществуването му.
И тогава дойде нещастието. Почина. Не че беше толкова остарял, не. Умря, както и живя – ненужно и глупаво, защото умря от преяждане. От много любов му бяха дали прекалено много храна и той, напълно лишен вече от природните си инстинкти за самосъхранение, беше изял лакомо всичко.
Погребаха го със сълзи и печал и не можаха и да си помислят да го заменят с друг. Предпочетоха той да е единственият в живота им – така, както всеки човек е единствен. Дължаха му го за радостта, която им беше давал, макар и несъзнателно.
Сякаш между другото, но кучето беше започнало да боледува. Току се налагаше да влезе в болница, но тъй като не занимаваше никого дълго с проблемите си и веднага се залавяше за работа като се върне у дома, никой не се тревожеше за него. Да се говори за болести не беше нито прилично, нито естетично в този дом.
Затова толкова изненадващо беше за всички, когато почина. На погребението се стекоха доста хора. Май се оказа, че и за други бе лаяла, и други бе пазила. Мъжът й нямаше толкова много приятели, колкото се оказаха нейните. Имаше и негови познати, разбира се. Предимно жени, все приятелки по котешка линия. Жена му почти не познаваха, нали не беше от кръга на котешките майки. Много се тревожеха за него. Такова нещастие го сполетя, как ще го понесе нежната му душа... Наблюдаваха го, но видяха, че се държи, и се поуспокоиха.
Когато дойде моментът за последна шепа пръст, се оказа, че него го няма. Оглеждаха се, изплашиха се да не е припаднал, а те да не са забелязали. Не се виждаше никъде. Разтичаха се да го търсят,
Намериха го клекнал зад един надгробен паметник.
Галеше котенце.