автор: kvazimodo

Така, в унес, спрели пред още по-неописуемо място. Там, след лакатушен водопад, струята на реката се изливала в черно каменно гърло.Грохотът, излизащ отвътре, наподобявал рев на змей. Ярък слънчев лъч се провирал между короните на дърветата и като копие се забивал в бездънната паст.
Мъглата от пропадащата вода подобно дим и се издигала към небето. Дъга искряла в слънчевата светлина с багри на паунова опашка. Омаяната Калиопа слязла от коня, свалила огърлицата си и с протегната напред ръка, пристъпила по тревата към пулсиращия над безната лъч. Девойката, вероятно омагьосана, искала да сравни блясъка на своите перли с този на подземната дъга. Еагър, долавяйки опасността, с рисов скок успял да я улови в мига, когато увиснала над ръба, и я издърпал назад. Блестящата огърлица обаче литнала грациозно и паднала, подобно есенен лист, в бързата струя. Водата я поела като блестяща мряна и безжалостно отнесла като дар в подземното царство.
- Ще я извадим. - повтарял Еагър прегръщайки разплаканата и трепереща девойка.
- Не... скъпи! - хлипала тя - Твърде опасно е да са влезе в тази пещера!
- Няма място по земята, където с ум и сила, да не може да се отиде. Само трябва да се подготвим подобаващо.
Дълго разпитвали младежите местните хора, но всички твърдяли, че никой не е успял да проникне и каже какво има вътре. Старият гайдар дори им обяснил, че тъжните мелодии които свири, е научил от своите деди и повечето са посветени на смели юнаци, дръзнали да нарушат спокойствието на подземното царство. След дни подготовка на: въжета, стълби и факли, Еагър с двама от неговите приятели, били готови да влезат в зейналото каменно гърло.
- Еагър, моля те обещай ми нещо! - целувайки го му шептяла Калиопа.
- Разбира се, любима ми девойко.
- Искам да се върнете живи и здрави! Блясъкът на твоите топли очи ми е много по-скъп. Целувам те за до скоро виждане.
- Обещавам прекрасна! Ако аз не мога да опазя своите другари, как баща ми ще ми повери телата и душите на целия наш народ, за да отиде спокойно един ден при вечните богове
- Успех, обични ми... - извикала вече девойката, за да я чуе спускащия се в грохота младеж.
Още извесно време другарите му спускали с въжета подготвените стълби по команди отвътре, след което всичко утихнало. Сякаш и последните мехурчета живот изплували от дълбините. Само една въжена стълба, потъваща в мрака на бездната, била вярната нишка към изчезналите души.
В природата всичко кипяло, а за останалите отвън живота течал капка по капка. Калиопа и старецът не мигнали нито миг. През тъмните нощи поддържали огън, за да е осветен входът на пещерата. Понякога девойката даже молела гайдаря да спре да свири, защото и се струвало че в грохота долавя човешки гласове отвътре. Едва преди третото утро с премрежени очи тя зърнала, че въжетата на стълбата потрепват и с борина в ръка се надвесила над отвора. Отвътре безмълвни и бледи като духове се изкачвали тримата смелчаци. Последен се изкатерил Еагър и успял само да я прегърне, преди да се строполи от умора до огъня.
- Какво стана, мили ми? - стенела девойката, докато оглеждала трескаво бледите им лица и треперещите ръце. - Какво видяхте там? Защо сте такива безмълвни? О... , разкажете ми! Ще ми се пръсне сърцето!
- Кали, подай ни мяха с гъстото вино. Всичко ще ти разкажа, само да изгрее слънцето. - помолил Еагър, стрелкайки с поглед черната урва, сякаш оттам го наблюдавал някой.
Тогава Калиопа разбрала, че са видели нещо срашно и тежък обет тегне над тях, затова ги завила с кожи да поспят. Гайдарят хвърлил дърва в огъня да се разгори и засвирил протяжна мелодия да разсее надвисналите сенки.