автор: zinka

Намирахме се някъде в безкрая,

във чужда стая, в чужд гигантски град.

Пулсираше задъхано кръвта ни

в един зашеметяващ звездопад.


Съзнавахме, че бе настъпил края

на таз любов, поне на този свят.

Във наниз от усилия безкрайни

бе тази нощ последния брилянт.


И чувството бе парещо-горчиво,

със тръпка на простреляна сърна,

а светли ангели и самодиви

навиваха платното на нощта.


Спонтанна, невъзможна и ефирна,

подхранвана с писма и телефон

и с по една милувка на година,

задръж, любов, последния си стон.


Не си отивай смъртно наранена!

Ти ще останеш в нас като маяк -

за всяка следваща - непосветена -

ще ни подаваш своя верен знак.


Ще си останеш като най-голяма!

Но вярвам, пак ще чуя твоя зов,

че този свят създаден е за двама!

Свободна си, свободна си, любов!