автор: Ljastoviza

Понеделник сутрин в Цюрих. Седях си сънлива в трамвай № 10 и пътувах за работа.
Потънала в най- различни мисли, зяпах разсеяно през прозореца. Градът отдавна беше буден и жужеше вече в делничната суета. Утринното слънце изливаше върху куполите на катедралата Гросмюнстер щедро розови багри, лебедите в река Лимат танцуваха в пролетния ритъм на вълните. Трамваят тъкмо се насочваше към моста, когато погледът ми се спря върху рекламния стълб. От един голям цветен плакат ми се усмихваше загадъчно Джамал. Ама, чакай, аз нали съм още в Цюрих, нали още не съм в отпуска, не съм в България, нали пътувам за работа...? Е, вече май наистина започвам да превъртам! Какъв Джамал ме гони?! Халюцинирам ли?! Погледнах целенасочено- не, наистина е концертен плакат на Джамал. Обявяваше гастролирането му в Цюрих. Ха, сега де! Сетих се как напоследък няколко пъти ми се случи пациенти да ме питат :” Госпожо доктор, вие от коя държава сте?”, а аз като им отговарях „От България съм.”, те да ме изненадват с шокиращия въпрос ” От България?! А тогава познавате ли Джамал?”. „Не, не го познавам...”- отговарях смутено и бързах да сменя темата....
Тъкмо пристигнах на работа и телефонът иззвъня.
- Ало, Ева, ти ли си? Елеонор ти се обажда! Видя ли, че ще има концерт на българския певец Джамал?
- Видях...- смотолевих аз.
- Искаш ли да отидем?
- Е, аз да ида на концерт на Джамал?! ...Не зная, по-скоро не!
- Но защо? Досега не сме изтървали концерт с ориенталска музика! Какво ти става? – попита учудено Елеонор- Хайде, да се видим в неделя у нас и да поговорим?
- Добре.- съгласих се аз.
Елеонор беше една от швейцарските ми приятелки и колежки. Това, което ни свързваше освен работата, беше интересът ни към ориенталската музика, ориенталските танци и кухня. С нея изкарахме заедно курс по ориенталски танци и когато искахме да се разтоварим емоционално от тежестите на професията ни, се събирахме и танцувахме. Ориенталските ритми ни поемаха във вихъра си, виехме тела и ръце, кръвта ни лудваше, разтваряхме се в музиката и забравяхме за всичко в нашия иначе като по конец опънат, дисциплиниран и праволинеен свят.
В неделя отидох у Елеонор. Тя беше щастливо омъжена за афганистанец. Живееха в малка уютна къщичка с папагала си Вера. Вера всъщност бе осем годишна, говоряща папагалка, цялата зелена с красиво червено петно на главичката, която бяха отгледали от съвсем мъничко пиленце. Беше много емоционална птица- когато се съберяхме само жени, крещеше, сякаш се надвикваше с нас, а когато имаше поне един мъж в компанията, кацваше на рамото му и гальовно скланяше глава върху бузата му. Стоеше в клетка само, докато стопаните й ги нямаше. Обичаше музика и когато се събирахме да танцуваме, заемаше някаква много особена поза с полуотворени криле, сякаш ей сега ще затанцува и тя.
- Защо не искаш да идем на концерт на Джамал?- попита Елеонор.
- Как да ти кажа, Елеонор, Джамал е известен в родината ми като певец от най- примитивните среди...Пее така наречената чалга, която се смята за долнопробна и презряна музика...
- Но може ли музика изобщо да бъде долнопробна? Кое би я направило долнопробна?
- Не зная, може би текстовете...А може би, защото го харесват по-низшите прослойки на обществото.
- Но, в България и в музиката ли има авторитарна йерархия? Не са ли равнопоставени всички музикални жанрове? И значи ли, че една музика се оценява по това, какви хора я слушат? Но това са предразсъдъци!- разпали се Елеонор.
- Ами, може и да са предразсъдъци, но аз например в България никога не бих казала на приятелите си, че харесвам песен на Джамал. Даже и да харесам някоя.
- Защото Джамал е ром ли?!
- Не само затова. Освен, че е ром, се облича като жена и е хомосексуален. Затова хората от интелектулните кръгове не слушат Джамал! Това се смята за падение!
Папагалът Вера слушаше внимателно разпаления ни спор и в един момент просто изкрещя „Джамал!”
- А ти откъде знаеш, че не го слушат? Откъде знаеш, че не се срамуват да си признаят, че го харесват? Слушай колко страст, колко копнеж, колко неподправена първичност има в тази музика!...Точно това би доловил всеки интелектуалец!
И преди да успея да си отворя устата, Елеонор пъхна компактдиска в уретбата и в стаята гръмна песен на Джамал. Елеонор върза червения шлейф с треперушките на кръста си и се закърши в дивия ориенталски ритъм. Гледах я смаяна, засрамена, недоумяваща. В един момент и папагалът Вера започна да припява в тон с мелодията, докато чистеше усърдно с човка перата си.
Когато Елеонор се умори да танцува, седна задъханав креслото и каза:
- Хайде, кажи ми, с какво този глас и тази мелодия са по-лоши от тези, на които се възхищавахме миналата година, когато ходихме на Международния Фестивал на циганската музика? А знаеш публиката как ръкопляска и как танцува в залата!
- Да, ама при Джамал е друго! Показва се като трансвестит и не крие хомосексуалността си.
- Отстоява хомосексуалността си, както прави Елтън Джон? Облича се като Бой Джордж? И какъв е проблемът?
- Според мен- никакъв. Само, че при Джамал са се събрали три злини в един човек: ром, трансвестит и хомосексуален. Затова в родината ми е презрян и това е достатъчно, много хора да не искат да забележат музиката му.
„Джамал!”- изкрещя пак Вера- „Джамал, Джамал!”
- Ето, виждаш ли, птицата, макар, че е птица, и тя откри нещо, което я заговаря в тази музика.
- Знаеш, че обичам ориенталската музика, ориенталските танци, на някои от които в България казват кючек. Но никога не бих си признала там, че обичам да играя кючек. Ти представяш ли си какво би станало ако кажа такова нещо?
- Но, тогава сигурно има и други порядъчни българи като теб, които тайно си слушат ориенталска музика за разтоварване и си играят кючек, но не казват на никого?!
- Ами, може и да има... Зная само, че досега не съм била на купон, на който като се напият всички да не заиграят кючек. Но това става, когато са много пияни. Когато са трезви плюят всички против него. Като изтрезнеят, се оправдават: „Ей, ама много съм бил пиян снощи, щом чак кючек съм играл...!”.
- Но това значи ли, че вие все още не сте вътрешно свободни хора, че се страхувате свободно да кажете, че нещо ви харесва, ако това не пасва на общоприетите нагласи?
- Не, Елеонор, просто Джамал е нещо друго!- притеснено отвърнах аз.
- Но, кое е това другото? Ева, хайде, представи си, че чуеш песните на Джамал и не знаеш, че са негови. Да речем,че ги пее на език, който ти не разбираш. Кажи ми честно, биха ли ти харесали?
Замислих се. Сигурно има песни на Джамал, които бих харесала, наистина. Особено тези, които пее на цигански. Но не бих го казала гласно, защото щеше да ме е срам.
- При нас музиката не я делим на низша и висша категории, според това от какви хора се слуша. Нямаме музика, която да е присъща на дадена прослойка. Музиката, според мен, е повик на душата, излял се в тон: един откликва на един повик, друг откликва на друг. Скоро четох някъде, че като пуснали на африканци музика от Бетховен, те казали, че музиката на Бетховен е примитивна! И знаеш ли защо? Защото ритмите й били твърде прости....А пък това, че някой певец бил хомосексуален и се обличал в дрехи на другия пол и затова заклеймяван- това вече би било нечувано! Ромската музика, знаем, се харесва на много хора по света...
- Ще дойдеш ли на концерта на Джамал?- попита настоятелно Елеонор.
„Джамал, Джамал!”- изкрещя отново папагалът Вера и кацна на рамото ми.
- Не, Елеонор, няма да дойда!- отсякох аз.- Искаш този път прекалено много от мен...Приемам напълно разсъжденията ти за Джамал, само, че не мога да надскоча сянката си, а може би и не искам!
Облякох палтото си и си тръгнах. Елеонор не ми се разсърди. Беше свикнала да ме приема такава, каквато съм, дори и мненията ни да не съвпадаха. От този ден нататък обаче, винаги пристъпех ли прага на къщата им, папагалът Вера ме посрещаше с крясъка „Джамал, Джамал!” и продължаваше периодично да крещи „Джамал” докато бях там. Сякаш ми се подиграваше, сякаш ми напомняше, че никога не бих могла да бъда вътрешно толкова свободна колкото една птица...