автор: lachistata

Кажи ми, кога толкова дни ни отминаха-
безметежни и песенни,
сиви, ръбати, лудешки.
Колко обич загубихме
по колелата виенски
от пролет и есен,
колко късмети продадохме
по кръстопътя, окъпан във вятър,
колко прашасали скитници
през вратите ни влизаха,
през вратите- широко отворени,
със скрибуцане плахо притваряни-
да не влезе някой чужд и нечакан,
затръшвани с трясък и звън-
да не би да просъска омразата,
да не огъне коравото, лъскаво тяло,
да не застине в пепелта на душите ни.
Кажи ми, кога успяхме да се опазим
от брътвежи и глуми,
и празнодумия снобски,
като чисти и ясни кристали да отразим
чуждите думи в ръб от насмешка,
и остри да бъдем, и режещи...
Кажи ми, защо не успяхме
леки, прозрачни да плуваме
по води синеоки, забравили всяка горчилка...
Защо сега да се гмуркаме
в калното, мътното блато от обич...