Мой приятелю късен, побелял от тъга,
ти прости че понякога много дълго мълча.
Че се смея и плача, и не е отбой,
че разбрах изведнъж - трябва главен герой.
Че не стига това да си само поет
и животът поиска ли - сам си пише сюжет.
А сюжетът объркан, не съвсем побелял
и направен от преспи и остатъчна кал.
И се сгушвам във него, съвсем дребна на ръст...
Страховете във мен ме разпъват на кръст.
Моя тъжна мелодия, с бяла брада
свободата "да бъдеш" си има цена.
Всяка дума за тебе мълвата краде,
но не може, защото как се взема небе?
Не ги карай да вярват, че на място тежа.
Ти сега си ми всичко, затова ще летя.
Не ме питай изобщо за какво и защо.
Може би пък наистина съм ти седмо ребро.
Седемструнно изплаквам. Ти ще ме разбереш.
В теб изтича душата ми - арпеж след арпеж...
Не ме давай за нищо. Знам защо си мълчиш.
Много крехко е чудото дето в шепи държиш.
Зная само, че приказката - трябва да продължи
все едно дали в нея ще сме аз или ти.
Мое тъжно адажио с побеляла брада,
преповтаряме сигурно не живота - смъртта.
И какво от това, че сега дишаш без мен.
Аз си зная до дъното - може би някой ден...