автор: Tiranozavar

Абсолютно ненадейно. Той отваря вратата. Също като в блудкав роман. И преди да посегне към осветлениeто и да разнесе мрака, ги чува. Да, точно така. Чува ги. Първо нея. Защото гласът му е познат.
Всъщност, повече от познат. Познава всяка негова извивка, всеки тон и полутон, всяка ласкава съгласна, истерична гласна, съскането на езика зад зъбите, шепота на докосващите се устни. И сред шума, който създават зъбите, езика, небцето, гърлото, той долавя... В ухото му навлиза и нещо чуждо. Вече го подушва даже. С носа си. С кожата си улавя присъствието му. На другия глас. Мъжки, разбира се. По-дълбок. С по-дълбоко дишане, което идва от бъбреците, прекосява цялата стая, блъска се в стените и оттам сякаш потича нейният отговор. Влажен, притихнал. Диханието на нежния й тембър. Също като в блудкав роман. И той. Този, който влезе току-що, и преди да посегне към осветлението, което да... Той също затаява дъх. Усеща затопления от телата им въздух да слиза едва до гърлото. Стягането на ребрата. Потрепването на пръстите. Топката в стомаха. И въобще, като в... роман. И тогава, вместо да влети в стаята им, в неговата стая, всъщност. Да изправи гръбнак и стисне юмруци. Преди да забие остър, враждебен поглед в очите му. Преди даже да направи първата крачка. Точно като в... Той замръзва. По устните му вместо заплаха преминава лека тръпка, дори усмивка. И ухото му даже настръхва. Двете уши, под боцкащия край на косата. Ще остана тук, мисли си. Точно като в... блудкав роман. Ще подслушвам. Като онези розови, лъснати, облечени в костюм, дисциплинирани мъже от онези... блудкави романи. Които влизат в залата, насред приема и през газирания от шампанското блясък на чашите оглеждат косите на гостите... Не лицата, а именно косите. Усмихват се на четирите ъгъла на тавана. Точно както се усмихват лъскавите красавци по подиумите. Безадресно, но чаровно... Точно, както в... И ще остана, повтаря си той, за по-убедително. За да слухтя. И без гняв, както в ...блудкавите романи. В които красавците влетяват в спалнята, хващат натрапника, полугол... Всъщност, съвсем гол, измъкват го от леглото, забиват му един юмрук в лицето... И го изхвърлят. После бавно и без никаква болка в кокалчетата на ръката, преминават, ама точно като в ... роман, преминават цялата стая, до бара, който е на някакви си почти 5 метра от леглото, отварят бутилката с бърбън. И си наливат щедро. Почти до ръба на чашата. Обръщат се бавно към лежащата, с изплашен поглед, жена, останала неподвижно в същото това легло. Вдигат чашата до нивото на очите. Намигат... Всъщност, не намигат. А просто премигват невиждащо, докато клепачите разнесат цялата ревност, и отпиват. Звучно. До дъно. На екс. И после... Точно като в блудкав... роман. Гласовете от стаята стават по-високи. Както се изправят рязко седналите на първия ред в оркестъра тромпетисти. И реверите им изведнъж описват мускулестите им рамене... Или не чак толкова мускулести. Издуват бузи, свиват в юмручета устни и пръстите им изстрелват в пространството откоси от реплики, дуплики... Реплики, дуплики и нейният глас, като погалване по кожата на барабан, който иска да го погълне. В огромната си, оглушала, жадна... паст. Него, другия глас. Или всички гласове на света. Всички мъжки гласове на света. Точно като в... блудкав роман. Като дете, не много отдавна, тя стои на брега на езеро. Вдигнала е полата си над ботушите, защото е кално. Придържа с една ръка шапката с широка периферия към главата, а с другата се навежда да вдигне камък. Избира камъче според дланта си. Не много голямо за тази хм, нежна... като в блудкав роман, длан и го хвърля. Разбира се, не много силно и не много далече. Важното е камъкът да опише полукръг от нея към повърхността на водата и да потъне с плясък в нея. Във водата. Точно по същия начин и гласът на другия мъж. Който не е получил удар в носа и от него не е потекла кръв, и челюстта му не е изкривена... И този глас потъва в нея, както камъкът, в калибър, подходящ за силата и ловкостта й, се скрива завинаги в тинята и наоколо рибите изплашени се разбягват. И той. Този, за който стана дума в началото на тази, тази, тази... да кажем, история, същият мъж, който ненадейно влезе изведнъж, затаил дъх, както бе уточнено по-горе, вече наистина се усмихва. Нямо. Както се усмихват рибите. Нищо, че те нямат устни. Но имат обоняние. Долавят миризмата на стръвта, мазното тяло на дъждовния червей, извит около кукичката. И точно преди усмивката да се разлее по лицето на този мъж, той чува друго... Точно, както в блудкав... хм, роман. Изстрел? Точно така! От оръжие. Топлокръвно оръжие. Студенокръвните оръжия не издават звуци. Те режат, прорязват, намушкват, раздират. Но не издават, сами за себе си, звук. Тишината покрай тях има сребърен блясък и тънки устни. Като острие. Изстрелът потъва. Без ехо. В такива стаи почти никога няма ехо. Ехо има в... онези, блуууу... Сини къщи, стил рустик, с каменни подове и мебели от ковано желязо. Там изстрелите оттекват дори по-силно от вика на ловец, уцелил право в окото 300-килограмов глиган. И тогава, точно като в... криминална история, разказана от жена с побеляла коса и широко лице, заедно с изстрела и гласовете изчезват. Ами сега, мисли си мъжът, за който стана дума в началото. Мъжът, който влезе в една стая, която... Не бе описана като декор за театрална постановка, нито пък... си беше точно като в, хм... блудкав роман. Този мъж усети сърцето си първо вляво, после вдясно, после отново вляво и после ужасно бързо ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно. Като марш. Като метроном с развален механизъм, защото... Нали стана дума в началото, че този мъж вече почти не диша. Метроном без звук. И кръвта му... хм, точно както в... нахлу в корема и там стана ужасно топло. Направо горещо. Горещо като прегръдка от страст в кулминацията на... сещата се какво, развръзката, две страници преди края, на хм... блудкавите романи. И тогава този мъж се озадачи. И озадачено тялото му заприлича на един огромен, прегърбен от страх въпросителен знак. Черните му матирани обувки бавничко започнаха да се придвижват назад. Назад, назад, назад, точно както хванатите на тясно прелюбодейци се опитват да се скрият зад декора, и с поглед търсят по земята падналите от слабините им смокинови листа. Ръката на мъжа. Онази ръка, която спомняте си, не размаза носа на онзи мъж, който спомняте си, вероятно е лежал до онази жена, за която, сещате се, се предполага, че е близка... Е, добре, де... Близка на първия мъж, който спомняте си как започна цялата тази история... И тогава ръката, разбрахте точно коя, докосва с треперещи пръсти вратата и бавно я отваря. Навън е също толкова тъмно, колкото тъмно бе в началото. Но в началото на тази история, от тази страна на историята, която вие видяхте... Защото, ако се сещате, въобще досега не е ставало дума дали действието в този, хм... роман, се развива през деня или през нощта. Нито за сезони е ставало дума. Нито за преходи – залези, изгреви и други интерлюдии. Прелюдии, преембюли. И други. Преразкази на някакви ситуации, времена и пространства, за които се предполага, че просто съществуват, но от тях не зависи нищо от действието, което... До изстрела. И тъмнината от другата страна. Защото се разбрахме вече, че от тази страна е само тази история и никоя друга. Та, тъмнината от другата страна на тази история, от непознатата страна, поглъща първо пръстите, от ноктите към китката. От китката към мишницата. После бавно поглъща торса. Първо дясната му половина. После и лявата. Лявата му мишница, подмишница, китката и останалите на светло пет пръста с ноктите. И той потъва. Точно както, ако си спомняте, години преди изстрела, една жена, в един дъжд... Уточнихме ли за дъжда? Не сме? Значи върнете се около 30 реда нагоре и между една точка и една голяма буква поставете изречението „Валяло е дъжд, както в хм... някои от блудкавите романи често се случва, и насред пороя тя търси по земята камъче”, което вече се сещате какво стана с него. Та... Докъде бяхме стигнали? И фигурата на мъжа се изгубва, даже и целият мъж с нея. Даже двамата. Той и собствената му фигура, преизпълнена с ужас и паника. Или паника и ужас. И точно тогава... абсолютно ненадейно историята свършва. Както написах още в началото. И никой не ми повярва, нали?