автор: krasi7

Вече...
Вече го боляха краката. И гърба, и ръцете и всичко което можеше да боли. Зъбите искаха да се напукат от зор, но понеже държеше устата си отворена и поемаше дъх, нямаше как да стане. По-скоро злобееше. Не упорстваше. Злобееше на себе си.
Не беше екипиран изобщо. Дънки, яке, градски обувки и два тенекиени сандвича. И малкото металче със 100 грама ракия.
Имаше рехава гора и се стремеше да стигне до нея. По най-скапания и труден маршрут. По скалистия склон...

Бяха се скарали пак. Ужасно и за последно. Разбра и си тръгна без предисловия и обеснения. Показаха му ъгъла, а не беше свикнал да е там.Сам искаше да си го избере, а не да му го посочват. Не беше само гордост...

Накрая издърпа до гората, огледа се и се кротна под една скала. Листата бяха окапали доста и се бяха наслоили на няколко пласта. Сгъна се леко и му стана почти топло. Не го интересуваше много. Искаше да си е сам и да му е топло, и унесено. Самотата не го плашеше. Беше свикнал.
Дочу лай, или вой, или плач, или нещо подобно. Усети мирис на козина и на кръв. Съвсем близо, над себе си. Бръкна за ножа и се огледа. Вълци! Дребна вълчица давеше два пъти по-голям от нея мъжкар. Глупакът стоеше и се правеше, че се защитава. Целият беше кръвясал. Без очите. Козината му висеше все едно на дарак я бяха дърпали. Накрая подви опашка, изгледа малките, които се бяха скупчили под едно дърво и се издърпа бавно. Приближи почти безразлично и изгледа човека несъществуващо. После бавно подви лапи, легна и положи кървавата си муцуна на предните. Изпусна тежко въздухът от дробовете си и притвори очи.
Човекът някък инстинктивно разбра, още в първия момент, че няма защо да се страхува от вълка. Даже не трепна. Известно време го наблюдава под око, но постепенно се унесе и заспа, въпреки студа.
Събуди се от усещане за гръб и топлина. Усети козината, залепена за гърба му, и миризмата на диво животно. Леко се отмести и погледна "съквартиранта" си. Вълкът лежеше безучастно и само леко помръдваше с уши. Топлеше го, както и себе си.
Изведнъж се сети за едно старо правило във вълчия свят. Бяха му казвали, че когато малките вълчета отраснат и могат сами да си търсят прехраната таткото вълк става ненужен. И вълчицата прогонва бащата. С всички средства, съсредоточени в зъбатата й муцуна. Този тук беше такъв - прогонен поради ненужност.
Човекът се замисли. Наистина и неговите деца вече бяха отраснали, и можеха сами да се грижат за себе си. Отвори очи и притисна гръб до този на ненужния. Нямаше мисли, нямаше възприятия.
В мозъкът му кънтеше само звук на ухапано.