автор: pord

Няма нищо странно в това, че страни като Гърция и Италия също имат проблеми с боклука – южняци сме си ние, средиземноморци, от един сой, на един акъл.
Още по-малко странно е и това, че баш на италианците им е текнало да конструират от боклуците художествени инсталации или да ги разнасят по музеите – артистична нация са си те, Мека на изкуствата, на художници, поети, музиканти…
Странно е само как на българин не му е хрумнала такваз идея! Вярно е, че бате Бойко – вече кмет – заплаши при първата боклукчийска криза, че ще закара балите пред Министерския съвет, но в идеята му нямаше никакъв художествен подтекст, освен ако не приемем, че правителството е изкуствена политическа инсталация с художествени елементи.
В последна сметка боклукът стана много повече, софиянци се удвоиха, автомобилите се утроиха, уличните задръствания се учетвориха. Изобщо производството на боклук стана прекалено скъпо…
В такъв момент истинският патриот, софиянец и гражданин не може да остане настрана и да не поеме част от отговорността. Защо, впрочем, не вземем на въоръжение челния италиански и по-точно – генуезки опит? Та нима нашите художници са по-малко талантливи от италианските? Нима стенописите в Боянската черква не са предвестник на италианския и европейския Ренесанс? Нима, от друга страна, благодарение на грижите на властите държавните галерии и музеи не са в такова плачевно състояние, че боклукът не само не би им навредил, а напротив – би им придал много по-авангарден и отпадъчен, пардон – упадъчен, декадентски вид!
Не можех да остана повече със скръстени ръце и да чакам Деня „Х”, т. е. – 5 декември, когато Столична община щяла да излезе с поредния неизпълним план за разрешаване на новата криза!
Грабнах колкото торби с боклук можех да нося и ги понесох към Националната художествена галерия с прилежащия й Етнографски музей. Минувачите ми правеха път, защото ме вземаха за клошар, а истинските клошари, с които се разминавахме из улиците, ръмжаха неодобрително; но от конкуренцията човек не би трябвало да очаква друго...
Стигнах галерията малко преди края на работното време и свърнах право към служебния вход, за да мога да развия идеите си пред отговорни служебни лица, но як портиер ме спря с категоричен жест и откровена враждебност.
-Ти к`ъв си бе?! – сопна ми се той, без всъщност да го интересува истината.
-Не съм Караваджо – реших да се помайтапя с препратка към нашумелия филм, за който той не би могло да не е чувал, - просто съм Мазачо!
-Я марш от тука – равнодушно отсече бившият фатмак. – Ти мое да си Мазачо, ама аз съм Пазачо!
И ми тръшна вратата под носа.
„Нищо не може да се направи с хора, които не разбират от изкуство”, съкрушено си помислих аз.
После обаче забелязах скулптурната композиция с циментирания трабант и с чиста съвест струпах там многострадалните си торби. Обзе ме силна вяра, че тук скоро ще се издигне внушителна инсталация, и то баш пред носа на британското посолство.
Кой знае, може пък това да доведе до по-бързо разрешаване на визовия проблем с Великобритания, отколкото на кризата със столичния боклук?