автор: flagumdei

(Largo Lento Affetuoso)


* * *
Заваля.
И отми всички метафори.
Остана острието на безименната болка,
приковало очите ми върху прозореца.


* * *
Защото бях
премного жаден
и вървях
тъй дълго посред пясъци
към извора,
страхувам се,
че и най-бистрата вода
от жаждата ми
ще е по-горчива.


* * *
И много път преди съня.
Все по-неясен път
и все по-равен.
Пресекъл
тържествуващото Нищо,
натъпкано
със толкова неща.
Тъй много път преди съня.
Тъй много път
преди
съня.


* * *
Да умра аз...да умреш ти...
Боговете се раждат и властват
във жертвите, направени от смъртните.
Богове са всъщност
жертвите.
Да умра аз.
Да умреш ти.
Да бъдем ние.


* * *
Сега
ме погледни...
Бавно...бавно!
Виж
накъде те водят
очите ми...виж!
Тръгни натам
и никога не спирай!
Не забелязвам
неподвижните
неща.


* * *
Погубихме и този ден...
И вятърът е с цвят на залез.
Въпросите
са същите на брой
и само мъничко по-просто
са зададени.