автор: kristi

Ех, тези жени!
Галактически улици
под подкованите мъжки безумия.
Топли, бездомни приказници,
като зелените светлини
на безпътните светофари
от звезда до звезда,
от небе до небе,
от Вселена,
до вик за Вселена,
от всичко, което
е до пясък и грак,
мах на крило,
но и корен
на бездомното коренче...
Светят тези жени!
Светят и дори щастливи са
в черновите на думите,
разголили
съвсем земните сетива -
проекции на
типичното мъжко целуване -
без спомен за колена,
ударили пода за прошка.
Зачеват нови галактики.
Всичките тези Жени!
С континенти се любят, но
малко им е...
Нощем плачат
за драскулица по тялото -
следа между две гръмомълнии -
изплакани почти на шега
след бръснача
на мъжките думи.
И
за бездомния,
всемирския вой на
вълкодавци с лулички и прочие...
Настървените дрешки - души
сипват пясъци,
за да забравят...
Е, точно тогава,
светофарите галактически
асматично прокашлят
и зеленото става червено,
червено,
червено,
като кръвта след и за
поредното
трудно раждане.
Ще преминете ли, мъже?
Светим, обичайки ви в червено...