автор: flagumdei

Има толкова много Испании…
Тръгваш на юг от високото и ветровито плато на Мадрид (Мадрид по-скоро лекомислен и добродушен, с подпухнали от безсъние и забавления очи, отколкото надут като столица), из планините и деретата на Кастилия-и-Леон. Между доста суровите и стръмни склонове с рядка растителност, сред които много гордо и окончателно стои Толедо със своята крепост, с катедралата – щаб на първата инквизиция и на големия испански католицизъм; Толедо с историята на сефарадските евреи, прогонени от кралете на Кастилия из Холандските земи и отровили тамошната вяра със семето на протестантството; Толедо с реката Тахо, която се вие долу ниско около него (като някой огромен лъскав питон, реката, която тръгва към Португалия, преоблича се там като реката Тежу и помни с водите си корабите и на Магелан, и на Колумб); Толедо с толедската стомана, превръщана толкова векове в шпаги, рапири и ками; Толедо с оня шантав художник - гръка (грък, колкото и Казандзакис) Теотиктопулос, чието име никой испанец не може да произнесе и затова го наричат Ел Греко…

Когато подминеш Толедо (а ти никога не можеш да го оставиш съвсем, ако си бил в него, както е с много испански градове), и продължиш на юг, постепенно се оказваш заобиколен от по-плавните и по-зелени хълмове на Кастилия-и-Ла Манча. Става по-топло, защото е по-ниско и по-южно. Някъде тук са здравомислещите и държащи на приличието села, през които е минал Рицарят на печалния образ, придружен от типичния кастилско - ламанчески селянин – оръженосеца дон Санчо. Тук има градини, лозя и ливади, има кръчми с ароматна и нагарчаща червена точно като кръв Риоха, има зли великани, които приличат на вятърни мелници на всички, чиито дух е склонен към дрямка, защото животът е сравнително лесен и предсказуем. На всички, освен на една откачалка, чийто дух не спи. Тук навсякъде наоколо е Сервантес, който толкова обича Кастилия и толкова мрази съня…

Но ти продължаваш на юг, защото целта е Андалусия.

Покрай пътя намаляват градините, тъмнозелените гори на портокалите и лозята, все по-често сменяни от сребристозелените облачета на маслините. Почвата започва да става ту червеникава, като че размесена с ръждив прах, ту сиво-жълта. Виждаш маслинови дървета, растящи върху камъни и скали. Понякога пътуваш с километри, а от двете страни на магистралата няма нищо друго, освен маслини. В една тепсия се е разстлал оазисът Севиля. Зелен мираж на хоризонта, в чиито размити очертания започваш да виждаш, наближавайки, кули на дворци и куполи на катедрали, червеното на покривите, паркове и градини… Не спираш в Севиля, защото имаш цел. Напредваш на юг и установяваш, че маслиновите горички се разреждат…срещаш все повече петна, на които не расте нищо, освен някой и друг трън и топчест храст, полупустиня, почти пустиня. Топлото се сменя с горещо, а горещото преминава в пещ, в изпепеляващ всичко влажно полъх… Хълмовете са се снишили още повече, пресичаш гигантска равнина, в края на която заплашително огромна се извисява грамадна гола планинска верига – Сиера Невада. Пътуваш по път, изпънат като струна, с огромни и много плавни завои, път с прашни банкети от двете страни, път, който някак неотклонно и съдбовно те води към планинската верига отсреща. Камъните и храстите, дори самият път, са изнервени от жегата и тази малко потискаща неизбежност на посоката ти. Някъде много високо, по върховете на Сиера Невада има сняг. Могат да се карат ски. Абсурдно ти е да го повярваш… не виждаш бели върхове, само белезникава огромна маса, която те очаква, в гънките на която навлизаш… Там, като уплашени, са се сврели и сбутали села. Влизаш в Андалусия. Бели села. С по няколко стари маслинови и портокалови дървета във всяко. Няма червени покриви, почти няма прозорци. Има нарастваща истеричност във въздуха, има едно трудно описуемо напрежение, което вдишваш, има едно нежелание да се отпуснеш, невъзможност да бъдеш спокоен. В една долина между грамадите на планината е градът Гранада, построен около потоците снежна и ледена вода, слизащи от невидимите отдолу снежни върхове. Като мираж е, като някаква неистина. Краката те болят от ходене (нищо,че си бил в кола), конят ти се олюлява от умора, целият си покрит с многодневен прах, всичко в теб е изпръхнало от жажда и сухота. И виждаш неземно зелени градини (поточета стигат до всеки корен), дворци, църкви и катедрала. И невероятната Ал(х)амбра: най-великото, създадено едновременно от араби и католически крале по тези земи. Алхамбра като всички арабски приказки, които си чел, като много слоеве история, като…

Дворците на Ал(х)амбра са на висок хълм с три отвесни страни и една полегата – към планината, от чиито снегове идва чудото вода (в Андалусия казват по много особен начин латинското аква и испанското агуа, със страхопочитание. Има не една песен за водата.) В най-хубавите стаи на дворците стените са изцяло покрити с релефни арабски йероглифи – изписан е коранът, изписани са приказки и притчи. Повечето прозорци са с арабска форма. Някои от тях гледат не към парковете, градините и фонтаните, а към една определена част на града. Бедна част, в която след късното средновековие са се нанесли и немалко цигани и в някаква степен са се смесили с мургавото, дребно на ръст, сухо и жилаво местно население.

Тук виждаш и странните къщи-дупки, къщи-пещери. Има ги много и вън от града в тази част на Андалусия. Почвата е варовик и се дълбае лесно без да се срутва. Вътре остава хладно. И е нужно да изградиш само една стена, отпред, на входа, да сложиш врата и прозорец… Няма огради и градини, нищо не би могло да расте. Има утъпкана почва и прах, попил толкова пот, кръв и страх, зрънца надежда и морета отчаяние и най-вече (нямам друга дума) – истерия. Особеното безпокойство, усетено по пътя, тук е достигнало максимума си и част от теб е като опъната до скъсване струна. Иска ти се да крещиш, да направиш нещо, да скъсаш ризата на гърдите си (ама наистина) и да полудееш. Това можеш да видиш и усетиш и в някои картини на Гоя, та дори и у достолепния Велсакес. Животът определено има други измерения. И времето, и любовта, и смъртта. Всичко е изострено.

Тук.... Не тук, ТОВА е фламенкото. (“пламъчното”, огненото). Как биха пяли тези хора? Усещаш ли какви ТРЯБВА да бъдат песните им? Пеенето, особеното пеене, се нарича канте хондо. Гласните ти струни вибрират и се късат, жилите на врата ти са изпъкнали, високите ноти на този потресаващ от болка, страст и неудържимост вик са по-скоро крясък на душата ти, отколкото пеене.

Усещаш ли как биха танцували тези хора? Има една китара. Има мълчание, което започва да става непоносимо. Органически непоносимо. Не можеш повече. Защото обичаш на границата на живота, защото те е страх до смърт, защото те боли като агония, защото… Някой разрушава тишината с пляскане на ръце. Сепват се от унеса си и други. Включват се. Не се гледат, изплитат ритъм с полузатворени очи. Повтарящ се, омагьосващ ритъм, който търси древната изконната ритмичност на земята. Появява се една китара, или две, или три. По-скоро ритъм, а не мелодия. Някой отмята глава назад, затваря очи и изтръгва висок, раздран вопъл от гърлото си. Ритмичен крясък, мелодичен плач. Включва се още един. И може би още един. Излива се всичко, което може да бъде събирано в една душа. Излива се не като салонна мелодия, а като самия живот, толкова неизбежно и естествено, колкото е пътят, довел те дотук. Музика ли е? Не знам. Няма значение. Красиво ли е? Въпросът не е на място. Изкуство ли е? Сигурно е много повече.

Изправят се, стават на крака, тези, които ще танцуват. По-скоро тези, които за нищо на света не биха могли да не танцуват в момента, които биха предпочели да умрат, но не и да останат неподвижни. То е по-силно от волята им. Танцът започва със самото ставане, с първата стъпка. Или още преди това – с начина, по който вдигаш глава, изправяш гръб, поглеждаш наоколо, вдишваш… Каквото и да имаш за изливане в душата си, то е силно, остро, и не може да се държи затворено там. Ти не владееш танца, макар че са те учили на стъпките му. Той те владее. Или по-скоро всичко е борба между тебе и него. Пееш с тяло съдбата си както я пеят другите с гърлата си. Не те интересува нищо, абсолютно нищо. Нито красота, нито правилната последователност на нещата. В някакъв кръг от хора си ти и някой отсреща. Сам или двама. И има болка от нещо – от любовта, която е невъзможна, от ревността, от отсъствието, има гордост, граничеща с абсурда, има смелост и страх, има закачка и отмъщение, има нежност и много, много сдържана страст. И най-вече – има неизбежност. Не можеш да не танцуваш, не можеш да не пееш… Не съм виждал танц, който да е по-малко танц и повече живот от този. Омагьосва с невероятната си сила, защото ако е изкуство, то е такова в много чиста форма. Това е много малко естетика. И много, много, много чувство, сдържано единствено от гордостта на този, който няма какво друго да губи освен нея.
………………