автор: jonkata

Той беше майстор на хвърчила -
цветни, сериозни, натруфени и луксозни -
с опашки, еднообразни.
Тя им рисуваше очички, точки с усмивки,
водни кончета с вилички, ножчета
и чашки, разнообразни.
Отиде си и го остави с парче хартия, седем на пет -
някога била бяла,
сега като Нея - посивяла.
Прободе го нещо в ребрата от дясно,
колко високо не е ясно.
Изохка изпъна се и…
Започна да сгъва, да реже, да й бабува.
Не чух.
Звучеше тихо,
весело, но не и игриво,
по-скоро милозливо,
с глас на присмехулник - но благ.
Не я боядиса, не я изрисува,
(това правеше Тя)
преди да я пусне да полети и…
С дух я дари.
Заболя ме и мене отдясно,
все едно колко високо,
но ясно.
Познах.
Над бялото посивяла,
току-що взела първо причастие,
полетя красива и волна,
мечтата на майстора за моето щастие.
Летяхме.
Коя както и колкото може
със своята воля,
преливащи от роля в роля.
И като не можах аз да си отлепя краката,
тя падна до мен на земята.
И без сантименти,
кратко,
без комплименти
помахах за сбогом на мойте създатели.
Той прибра в джоба си на хвърчилата опашките,
тя - на водните кончета чашките.
Въздъхнаха тежко и както в щастливите краища
осиротялата душица
на хартиената птица
си върна дълга
към моментното щастие -
на едно хлапе,
което свиреше на тромпет,
за да си изкара някой лев -
пусна в протрития му калъф своя дъх.