автор: osi4kata

Майко,
над широкия път
вече слънце се вдига
и е меден гласът
на керваните цигански,
и тревите жужат
(полудели рояци)
край прашливия път.
Със мастило от макове
аз ти пиша сега
по ръба на дъгата
многоцветни писма,
моя бяла и свята,
моя болка човешка,
моя съвест ранена...
Тропат дръзко конете
и по цигански вени
урагани бушуват,
блъскат бясно сърцата.
Зная, снощи си чула
на кервана крилата.
Майко,
ти не тъгувай...
Моят кон е вълшебен,
със дъха си рисува
и подписва победи.
А кервана е цигански
и горещи са страстите,
и бездънните мигове
са красиви опасности.
Майко,
ти не тъгувай
и чети по дъгата
недописани думи,
препинателни знаци...
Ще те чакам на хълма,
дето гледа морето
и керванът до тъмно
пие, пее... Където
вечер слънцето пада
като медена пита
и бездомни гавази
го излапват честити...