автор: Omaia

Във минали мечти се разпознах
като старинна нестинарка.
На огнена стихия жрица бях.
Езически рисунък върху арка.
Преследвана от вихър сгорещен.
Разплела лимби буйнокоси.
С финес на дива-съвършен,
раздавах чувствата си боси.
Превърнала душата си в систрон
звънтях при всяко съприкосновение.
Бях царствена в горящия си трон.
Обгърнато във зной съновидение.
Отдадена на танц проникновен,
върху звезди опарили небето,
във свят се носих необикновен,
подвластна само на привличането.
Та Огънят-нали и той е жив,
докосването женско го жигосва,
а споменът за мене-прахан див,
го пали векове и омагьосва.