автор: flagumdei

С несигурна стъпка, поклащайки се върху схванатите си тънки крачета, от незнайните си прашни и тъмни скривалища изпълзяват моите думи.

Примижават от слънцето и бърчат носове, оглеждат се хитро наоколо.

Моите думи. Моите? Тези неверни и лукави малки разбойнички. Те са ничии. Правят се на твои, пъхат се в ръцете ти и мъркат доволно, въртят се на рояци наоколо и се надпреварват за вниманието ти. Умилкват се и се подмазват. Гледат те облещено с кръглите си очи като че ли е неземно щастие да бъдат до теб и да изпълняват и най-щурите ти идеи и капризи.

Докато свикнеш с ролята си на техен властелин и решиш, че са даденост, която ти е гарантирана свише. Щото си адски готин пич. Или просто щото си късметлия.

И тогава, в някоя предзимна осланена сутрин (внимание през втория понеделник на ноември!) усещаш, че ги няма. Изчезнали са. Омели са се нанякъде. Всички. Без предупреждение. Все едно дали е станало изведнъж или постепенно, без да го забележиш. Пак можеш да говориш, разбира се. Можеш и да пишеш. Оставили са ти по една делова и строга черно-бяла снимка в албума - речник. Но денят без тях ти изглежда несигурен, хладен и кух - като парата на дъха ти в студения въздух.

Проверяваш (макар че вече си наясно какво се е случило) под леглата и в джобовете; скачаш понякога нощем да сгащиш някоя от тях, дето ти се струва, че се подхилва в сянката на гардероба; залагаш хитроумни капани... И нищо! Нямаш друг избор, освен да се правиш, че въобще не са толкова важни и, изобщо, за къв дявол са ти притрябвали. Кво си въобразяват? Я да си! Нали още имаш сенките им, напълно достатъчни да си кажеш какво искаш в магазина или да ти свършат работа в къщи и служебно. Детсевика, и стотина от тях те оправят. Я таковата! Амма-ха! В края на краищата всичко си е точно. Нямаш грижи. Нещо не си бил наред. Толкова народ никога не е се е виждал с истинска дума до себе си, а ти... Нещо ти се е струвало. Фантазирал си. Лиготии.

Обаче няма начин да не усетиш в един момент, че нещо не е съвсем наред. С цветовете наоколо. По-бледи са и измити някакви. Със звуците. Глухи и безизразни, все едно идват изпод купчина сняг. С усещанията: като че са нахлузили ръкавица на душата ти. По-сиво, по-грубо. Недовършено някакво и недостатъчно. Плитко и неубедително. Инертно и монотонно. Зомбирано. С една такава дразнеща безжизненост. Все едно и ти, и целия смотан свят сте в някаква черно-бяла снимка в някъв скапан оръфан албум, дето никой никога не го отваря. Но ги няма. Няма ги никакви и, колкото и да се пениш, колкото и да мрънкаш, нищо не се променя по твоя воля. Не става, братче. Тц.

И, когато най-малко очакваш, Нещо се случва. Случва се някаква музика. Или нечий поглед. Нечие докосване - случайно или не. Гледка може би. Такава, за която си заслужава да спреш колата и да благодариш на Бога, че си могъл да я видиш. Залязващо слънце сред пламнали облаци. Примерно - нищо че звучи блудкаво и сладникаво - като лебед на ковьорче. Няма блудкаво, няма сладникаво! ТЕ са тук отново. С цялата си шарения, с цялата си игрива и опасна многозначност, с цялата си опияняваща изразителност. Като че нищо не е било! Като че никога не са те оставяли! И пак са същите неустоими чаровници.

С тихо и доволно клокочене, като топла вода в радиатор, в теб нахлува чувството за свобода и сила. Вече можеш да го опишеш достатъчно добре.

Въпросът е, дали искаш... Страх те е да им се довериш отново?
А избор имаш ли?