автор: pord

Имало едно време един демократичен просветен цар, който не бил безразличен към участта на поданиците си. Когато един ден – въпреки информационното затъмнение, на което го били подложили неговите съветници, за да не достига до него истината и за да не им се развали рахатлъкът, - научил, че поданиците му били недоволни от живота, който водят, поискал да се срещне с хора от всички прослойки, гилдии и целеви групи.
Речено-сторено.
Царските глашатаи обиколили набързо неголямото царство и в уречения ден и час стройни редици от представители на народонаселението се разположили пред парадния вход на царския дворец.
Царят, който наблюдавал със свито сърце от прозореца на своята спалня трескавите приготовления, изпитвал твърде смесени чувства; отвън през плътно затворените прозорци долитал глух ропот.
-За Бога – обърнал се той към първия си съветник, - нима всички тези хора са недоволни от мен и моето управление?!
-Не, господарю – с мазен гласец отвърнал съветникът. – Те са недоволни от живота, който водят, а това са две съвсем различни неща. Само една държава в света е записала в конституцията си, че народът й трябва да бъде щастлив…
-И коя е тя? – възмутено се поинтересувал царят.
-Не се осмелявам да ви кажа, господарю….
И понеже царят го изгледал твърде строго, съветникът побързал с още по-мазен гласец да изквичи:
-…една омразна република, царю честити!
Като чул това, царят ужасно се намръщил.
-Както и да е. Ще ида да ги чуя!
Щом се появил на площадката пред двореца, глъчката мигом секнала. Всички вперили поглед във величеството. Като се поокопитило, то рекло:
-Е, драги мои поданици, до ушите ми стигна вестта, че не сте щастливи. От какво, прочее, се оплаквате?
И дал знак на писарите да минат напред, за да си записват.
Избухнал невъобразим шум, сред който се долавяли само отделни думи и откъслечни словосъчетания:
-Заплатите…. Пенсиите….Цените…Лекарите, учителите, сестрите, бизнесът…. Корупцията… Заплатите…. Културата…. Бюрокрацията, чиновниците, държавните служители…. Индексът… Инфлацията…. Усвояването на фондовете…. Обръчите, фирмите, изборният туризъм… Емиграцията, науката, младите учени, горските стражари, данъците… Вальо… Румен… Овчаров… Петков… Бойко… Иван…. Жан… Валжан…
По едно време тълпата издигнала плакати и транспаранти и царят успял да прочете следните лозунги: „Царят е гол!”, „Оставка на финансовия съветник!”, „Мур за корумпираните чиновници!”, „Бесило за главния ковчежник!”, „Долу елита!”
За учудване на всички царят се просълзил. И колкото повече време минавало и различни искания, оплаквания и просби цепели въздуха над площада, толкова повече царят се разридавал, ала – парадоксално, но факт! - лицето му изглеждало от щастливо по-щастливо, а от време навреме дори някоя бистра като вода от извор №1478 сълза капвала на мраморния под, но съвсем безшумно – типично по царски…
По едно време царят вдигнал ръка и настъпила гробна тишина.
-О, мили мои поданици – все така със сълзи на очи и естествено разтреперан глас се провикнал просветеният монарх. – Аз съм най-щастливият цар на земята! И може да съм гол, но за сметка на това вие сте боси, мили мои!
Всички наоколо – и обикновените, и царските люде – слушали със зяпнала уста необикновеното словоизлияние.
-Да, най-щастливият цар на света съм аз! Моите сълзи са от щастие, което едва сега проумях в цялата му глъбина! Няма по-голямо щастие за един монарх от това да управлява дълбоко недоволни поданици! Бъдете недоволни колкото се може повече и колкото се може по-дълго време! По-добре недоволни хора, отколкото доволни свине!
И като се фръцнал театрално, влязъл в двореца, последван от верните си люде. А във възцарилата се тишина откъм царските покои долетяло под сурдинка царствено грухтене.