автор: marathon

Когато пристигнах отново в този град, разбрах, че ние с него си бяхме омръзнали един на друг, също като стари приятели: толкова стари, че вече няма какво да си кажат, но отсъствието на единия означава някаква непълнота за другия; някаква незавършеност, нарушена хармония. С всяко мое завръщане все по-ясно си давах сметка за това.
Тишината, спокойствието: въобще - усамотеността ме убива, унищожава ме малко по малко, бавно и някак непреднамерено, естествено, сякаш друго и не би могло да бъде. А аз се утушавам с това, че болката, която градът ми причинява, може да бъде и по-голяма. Той изживява болезнено всяка раздяла с мен. Въпреки силният грохот от колелата по релсите и изобщо: целият шум, който може да предизвика един влак, аз чувам стенанията на всички сгради, улици, на трите часовника, които едновременно се опитват да ме спрат заедно с пеещия фонтан, който по-скоро наподобява вой на куче, особено когато ритмично закривам ушите си с ръце.

Винаги, щом пристигна в града, най-напред се обаждам на Олга. Двамата се чувстваме някак по-сигурни, когато сме заедно. А градът се страхува да не би нещо да стане, да се случи нещо без той да разбере и затова ни следи с нощните си светлини. Любопитен е като всеки град. Но ние живеем тук отдавна и сме свикнали с него, както и той с нас.
В деня, когато окончателно скъсах с Олга, публикуваха статията статията ми "Рискът да съществуваш". Преди да вляза вкъщи си взех пощата. Имаше едно единствено писмо и бях сигурен, че е от Олга. Знаех, че е пълно с извинения, съжаления, с правописни грешки и с някаква странна, свойствена само на нея любов; знаех още, че ще се съпротивлявам, но нейните писма ще ме преследват, ще препълват пощенската ми кутия със сълзи, съседите ще ме упрекват, че заради мен трябва всеки ден да четат вестниците си мокри, ще ми стане неудобно, и принуден от тях, ще напиша желания от Олга отговор. Тя ще дойде и ...
Всичко ще започне отначало

Наистина това ще се случи, но писмото на Олга ще пристигне едва утре вечер. А това писмо, което държа в ръцете си, е съвсем друго.
Езикът, на който е написано, ме е неизвестен. Графичната система разчита на геометрични фигури: триъгълници, елипси, кръгове, квадрати ... Ето една дума от него: кръг, трапец, триъгълник, кръг, елипса, трапец, кръг, квадрат. У мен се прокрадна мисълта, че някой си прави шега, но почеркът беше толкова обигран и естествен, че почти веднага я отхвърлих. До последния ред не разчетох нито една дума. Отдясно наляво и отляво надясно - нищо.
Лингвистичното бюро от "Улицата на услугите" съжали, но не можа да ми помогне.
- Използваният език не е от нашата компетентност - отговориха ми те. - Нямаме такъв специалист, но по всичко личи, че писмото е азиатско.
Според тях трябваше да се ориентирам към западно старонепалско наречие.
От Централната градска поща бяха сигурни, че този плик е минал през тях, защото по него има необходимите печати, а кварталният пощенски раздавач отрече изобщо да е виждал някога писмото, камо ли пък да го е пускал в моята пощенска кутия.
Не ми оставаше нищо друго, освен да забравя странното писмо с предполагаем непалски подател.

А историята с Олга стана точно така, както предполагах.
- Отново наводнение в пощенските кутии !
- Безобразие ! - негодуваха съседите.
- Докога ще продължава това !
Домоуправителят ме предупреди, че ще загубя правото си на собствена пощенска кутия.
Статията ми предизвикваше все по-голям интерес сред читатели и специалисти. Пишеха ми дтвсякъде. Отговарях само на най-интересните писма. Те и Олга запълваха почти целите ми дни. Всъщност това не беше статия, а есе, в което излагах някои мои наблюдения относно рисковите ситуации, в които човек постоянно попада.
Около седмица по-късно получих второ писмо с геометрични фигури. Нямах намерение да се занимавам с него; след половин час трябваще да присъствам на открит урок и затова просто го сложих при първото.
- Станаха две - помислих си аз и излязох.

Разбира се, че и на това писмо не успях да отговоря.
Скоро обаче писмата зачестиха.
Получавах всеки ден.
Явно - човекът, който ги изпраща, има страшна нужда от отговор и затова е толкова нетърпелив. Но какво ли иска от мен ? Какво иска да му кажа ?
Идеята, че "подателят е някакъв краен шизофреник, маниак или още по-сигурно - маниак-садист", беше на Олга. Тя предложи незабавно да заминем на пътешествие из страната или из Европа, ако искам да не ми се случи нещо.
В идеята на Олга имаше здрав разум. Аз предполагах какво ли не,но това, писмата да крият опасност за мен - никога. В началото се появи съмнението, а постепенно дойде и страхът. Вече не отварях пощенската кутия.
Тръгнахме на обиколка из страната точно в два часа след полунощ - от предпазливост. Но въпреки мерките, които вземахме, писмата продължиха да ме преследват всеки ден. Често светлосиният плик с три камили на марката ме очакваше в хотела още преди да сме пристигнали. Понякога го намирах пъхнат под вратата или в джоба ми. Излишни бяха моите опити да узная нещо повече от портиерите в хотела или от администраторките: никой никого не беше виждал.

Събрах сто и тринадесет писма за около три месеца, през които нищо не ми се случи и точно тогава стигнах до единственото възможно разрешение: писмата се изпращат само за да бъдат получавани, но не и прочетени. Така че никой не очакваше отговорот мен.
- Аз съм вечният получател !
- Какво ? - попита Олга.
- Нищо.
Нашият град ни липсваше и ние с Олга се върнахме в него.И понеже наистина нищо лошо не ми се случваше, свикнах с писмата така, както бях свикнал с града и странностите на Олга. Все още съхранявам писмата като добросъвестен получател. Подреждам ги в кутии за торти и ги прибирам в гардероба, защото той е почти празен.

Скоро с Олга се оженихме. Малкият апартамент, който имахме, от ден на ден става все по-малък, защото кутиите за торти се увеличават застрашително. В килера и в таванската стая няма никаква възможност да се влезе, вече заемат половината от спалнята.
Страхувам се да унищожа дори едно от писмата, за да не загубя връзката ...


======================================================