автор: Evakovach

Понякога душата ми изчезва.
За ден, за два,
за колкото реши.
Научила съм се
да не броя
и да не чакам завръщането й.
Притихнала се взирам в живота
като през катаракта
и търся чвор,
за който да се хвана, докато падам в празнотата си,
грапавина, която да ме спре от плъзгането към отсъствието,
и паяжина, за която да завържа
прокъсаната нишка на съзнанието.
А после тя се връща.
Сякаш не е отсъствала,
сякаш не ме е изкорубила като изгнила круша,
сякаш не съм се плашила, че този път е май завинаги.
Душата ми се просва на канапето в дневната си
и си налива питие. Задрямва.
А аз излизам тихичко, за да не я събудя.