автор: vyara

Безсилна ли съм?
С вързани ръце?
Нима?
Сама не вярвам в своите капани,
в които е удобно да остана.
Така е...
Знам, че е така.
И избор имам,
както и сега...

Така избирам! Вързана да съм.
Реалността да има цвят на сън...

Дали ще скъсам някога въжето?
Дали със себе си ще скъсам?
Не знам.
Но знам, че ще е късно.
Обреченост ли?
Дявол знае.
По дяволите всяко покаяние!
По дяволите свободата!
Ще я стигна,
само че... оттатък.
Нали?

Не вярвам да боли.
Боли, когато в празното се луташ,
щом нещо бясно искаш да разкъртиш,
и никъде и нищо не те свърта,
и молиш само с всичко да се свърши.
А изборът един е - нищо!
Нищото не плаши, то въздиша.
То въздиша, аз му се усмихвам,
но сляпо нищото е, не откликва.
Аз в себе си се сгушвам и притихвам,
да чуя сакаш глас от тишината,
да скъсам слепотата на мъглите.
но нищо не довява този вятър...
Пак пусто е.
Но няма да извикам.
Гласът ми пак ще е в пустиня.
Оазисите пак ще са миражи.
Но нищо.
Някога, като изстина,
навярно ще се върна,
ще разкажа...
Тогава вече няма да е късно,
а рано ще е.
И ще е... възкръсване.